реклама
С моя съпруг се оженихме на 20 години, защото случайно забременях. Всички около нас клатеха глави, осъждайки ранната ни сватба. Смятаха, че мъж на такава възраст няма да успее да се справи с жена и дете. Но ние се обичаме още от студентските години и аз му имам огромно доверие. Макар да имаме много недостатъци, правим всичко възможно заради нашето малко семейство.
Здравето ми и без това не беше добро, а по време на бременността се изморявах още повече. След като заченах, напуснах работа и останах вкъщи, като максимално ограничих физическите усилия в името на бебето. Силно се съмнявах дали постъпвам правилно, защото ако двамата работехме, финансовото ни положение щеше да е по-стабилно. Но заради детето трябваше да се примиря.
След като забременях и останах вкъщи, съпругът ми работеше и едновременно се грижеше за мен. Сутрин ми приготвяше храна, а вечер, връщайки се от работа, чистеше вкъщи, без да ме оставя сама. Освен това поемаше допълнителна работа, за да изкарва повече. От това самият той се разболя. Толкова ми беше жал за него! Но той не се оплакваше, дори казваше, че за един мъж това не е нищо особено.
Раждането беше с цезарово сечение и след това едва ходех. За съжаление, нямаше кой да ни помогне. Аз съм сираче, а родителите на мъжа ми бяха възрастни и живееха далеч. В началото роднините му предлагаха да отида в родния му град, за да ми помагат, но той отказа. Каза, че иска сам да е до мен и да се грижи за мен.
След раждането съпругът ми работеше още повече, но пак ми приготвяше храна, грижеше се за мен и за бебето. Аз също се опитвах да помагам вкъщи, но всеки път, щом виждаше, че едва се движа, ме спираше.
Една нощ се събудих от шум на вода в банята. Опитах се да се изправя, за да видя какво става. И тогава, застанала на вратата, видях как съпругът ми клечи и пере пелени и моето бельо. Когато го помолих да си легне и му казах, че ще го направя сама, той настоя: „След работа не спах добре, затова го свърших веднага, а ти почивай и за нищо не мисли.“
Жените след раждане са много чувствителни — когато видях това и чух думите му, избухнах в сълзи и скрих лицето си. Толкова ми стана мъчно за него, защото заради мен и детето той страдаше и се измъчваше. Помислих си — може би наистина трябва за известно време да отида в родния му град, за да може той да си отдъхне и да не се налага да работи толкова много?
Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
