реклама
Някой писател някога с тъга отбеляза: опитът не винаги е дар, а по-скоро като горчива утайка в сърцето и ръждясало скърцане в ставите. Животът е непредсказуем и често несправедлив, а наградата за добротата нерядко се оказва самотата.
Хората, дори когато получават любов и отдаденост, често отвръщат с равнодушие. Можеш да вложиш душата си, силите си, надеждите си в някого – и пак да останеш сам.
В книгата „Жития и наставления на Оптинските старци“ е написано: „Искаш ли да се избавиш от тъга – не привързвай сърцето си нито към хора, нито към вещи“. Но тогава какво да кажем за онези, които вече не са привързани към никого и на никого нищо не дължат? Егоисти ли са те? Така сме възпитавани да мислим. Ала животът показва друго.
Елена Павловна живееше със съпруга си и двамата им сина. Цялата себе си отдаваше на семейството – грижеше се, учеше, подкрепяше, напълно се разтваряше в дома. Но когато се разболя, вместо съчувствие чу от мъжа си и децата: „Ще можеш ли да станеш да сготвиш? Можеш ли да подадеш чая?“ Тя ставаше и вършеше всичко, защото лекарствата бързо действаха. Само че никой не се замисли да я пожали.
После обаче неочаквано тежко се разболя възрастна роднина. Тя обеща на Елена, че ще ѝ прехвърли апартамента си като благодарност за грижите. Мъжът и синовете моментално се запалиха – апартаментът беше цяло богатство! Елена напусна работата си, където и без това вземаше малка заплата, и се премести при старицата. Съпругът и децата останаха сами – сами перяха, ядяха полуфабрикати. Всичко – заради възможността да получат жилище, защото на обикновена работа такива пари не се печелят.
Когато жената почина, Елена посегна към телефона да се обади на мъжа си… но затвори. За цялото време никой от тях не ѝ се беше обадил, нито веднъж не я бяха попитали: „Тежко ли ти е, Лена?“ На погребението не дойдоха. Тя остана сама в апартамента, но семейството не прояви никакъв интерес – как живее, дали се справя.
Скоро съседка ѝ каза: „До вас идва някаква жена с чанти, често влиза.“ – „Млада ли е?“ – насторожи се Елена, мислейки, че синът може да е довел някого. – „Не, Лена, горе-долу на твоята възраст, може би малко по-голяма.“
Оказа се, че семейството просто е използвало ресурсите ѝ, а след това я е забравило. Елена живееше спокойно. Не ѝ трябваше много – измиваше чаша, оплакваше чиния и това ѝ стигаше. За обяд ходеше в близката столова – храната там беше съвсем прилична.
С времето две познати майки я помолиха да прибира децата им от училище и понякога ѝ даваха пари като благодарност. Веднъж се обади синът: „Мамо, онази старица още ли е жива? Взех кредит, а няма с какво да плащам. Можеш ли да ми преведеш пари?“ Елена спокойно отговори, че грижата за болната жена изисква много средства и тя няма излишни пари.
Минаваха месеци. Забравиха я дори по празници – нито на 8 март, нито за рождения ѝ ден. От съседката Елена случайно научи, че синовете вече не живеят вкъщи – намерили си жени с апартаменти. А за мъжа ѝ се носеха слухове, че има друга. „Добре, че моите родители не доживяха да видят този цирк“, помисли си тъжно Елена.
Вечерите тя често си спомняше как някога сядаше със синовете и решаваха задачи – първо лесни, после по-трудни. Мечтаеше, че ще станат инженери, ще строят ракети, ще покоряват звездите. А сега единственото, с което се гордееха, бяха коли на кредит. За какъв космос можеше да става дума…
С мъжа си също бяха правили планове – че когато децата пораснат, ще започне тяхната втора младост. Само че излезе другояче.
А може би така беше дори по-добре? Сега тя не дължеше нищо на никого. Не ѝ се налагаше да изплаща семейните кредити от пенсията си, нито да търпи лъжите на съпруга и неговите укрити връзки.
И пак – още един обаждащ се син. Още една молба, вече дори заповед: „Ако не ми дадеш пари – не си ми майка! Забрави за мен!“ Елена погледна през прозореца. „На колко е вече? Почти на четиридесет… А все иска и изисква. Вече е възрастен мъж.“
И за първи път тя самата затвори слушалката.
Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
