реклама
— Бабо, тая кола е за скрап. Ако някой ти даде триста евро, вземай ги и бягай.
Младият мъж зад бюрото се засмя и побутна към мен листа с написаната сума.
1 900 евро.
Без подробно описание. Без разбивка за части и труд.
Само няколко думи, от които трябваше да разбера, че колата ми е приключила живота си, а аз съм достатъчно стара, за да не задавам въпроси.
Беше малко след единайсет сутринта. През отворената врата на сервиза в Плевен влизаше топъл въздух, примесен с миризма на масло и кафе. Радио свиреше някъде зад подемниците.
Колата ми стоеше с вдигнат капак.
До нея момче с омаслени ръкавици гледаше ту мен, ту човека зад бюрото.
Не се смееше.
Бях на седемдесет и една.
Карах стар автомобил, купен със съпруга ми няколко години преди да почине.
По калника имаше драскотина. Тапицерията на шофьорската седалка беше протрита. На таблото държах малко сгънато парцалче, с което той някога бършеше стъклата.
Не беше скъпа кола.
Но беше моя.
С нея ходех на прегледи, пазарувах и взимах внучката си, когато дъщеря ми оставаше до късно на работа.
Предната вечер беше светнала лампа и двигателят беше започнал да работи неравномерно.
Не рискувах да я карам повече.
Докараха я с платформа в сервиза, препоръчан от съсед.
Сега човекът зад бюрото ми обясняваше, че е направил всичко възможно.
Само дето още не беше казал какво точно е направил.
— Как установихте повредата? — попитах.
Той се облегна назад.
— С диагностика, бабо. Нали затова сме сервиз.
— Може ли да видя резултата?
Усмивката му стана по-тънка.
— И да го видиш, какво ще разбереш?
Момчето до колата сведе поглед.
От другия край на помещението някой се изкикоти.
Не повиших тон.
— Искам да знам за какво са тези пари.
Мъжът взе листа и почука с пръст върху сумата.
— За да тръгне. Но аз на твое място не бих ги дал.
После се наведе към мен, сякаш ми правеше лична услуга.
— Имам човек. Взима такива коли. Ще ти спестим разправиите.
Погледнах през стъклото към автомобила.
— Преди малко момчето каза, че трябва да се провери още нещо.
Младият механик вдигна глава.
Човекът зад бюрото се обърна рязко към него.
— Ти приключи ли с другата работа?
Момчето избърса ръцете си.
— Аз само казах, че още не сме…
— Питам те приключи ли?
Той замълча.
Това беше моментът, в който престанах да се ядосвам.
Докато мъжът обясняваше колко неблагодарна работа е да се занимаваш със стари коли, аз започнах да разглеждам помещението.
Новите табели.
Голямата снимка на стената.
Името върху работните дрехи.
Познах го още когато влязох.
Просто бях решила първо да видя как ще се отнесат с обикновен клиент.
— Ако ще я оставяш, подпиши тук — каза той и извади друг лист.
— Какво подписвам?
— Че си съгласна да я предадеш. После ще оправим подробностите.
Не докоснах химикалката.
— Първо ще се обадя.
Той разпери ръце.
— Обаждай се. На сина, на зетя… Нека дойде някой, който разбира, да не губим време.
Нямах син.
А зет ми не различаваше щека за масло от измервателна сонда.
Но не му го обясних.
Извадих телефона.
Намерих номера, който пазех от трийсет години — първо в малък тефтер, после прехвърлян от апарат на апарат.
Отсреща вдигнаха след третото позвъняване.
— Ало?
— Никола? Мария Димова се обажда.
Настъпи кратка тишина.
После гласът се промени.
— Госпожо Димова? Добре ли сте?
Човекът зад бюрото вече не гледаше листовете.
Гледаше мен.
Казах адреса на сервиза.
Обясних за колата и за сумата.
Не добавих нищо за смеха.
Никола ме прекъсна:
— Дали ли сте им разрешение да разглобяват двигателя?
— Не.
— Подписахте ли нещо?
— Не.
— Добре. Останете там. И ми дайте човека, който ви е предложил да купи колата.
Протегнах телефона.
Мъжът не го взе веднага.
Погледна името на екрана, после голямата снимка на стената зад мен.
Отмести стола си толкова рязко, че колелцата изскърцаха по плочките.
— Вие… откъде познавате господин…
— Вземете — казах. — Чака ви.
Мъжът пое телефона с два пръста.
— Да, господин Тодоров. Добър ден.
Настъпи тишина.
Той се изправи.
— Не, разбира се. Има някакво недоразумение. Госпожата явно не е разбрала…
Спря.
Погледна ме, после обърна гръб.
— Да. Тук е.
Още една пауза.
— Нищо не сме разглобявали.
Момчето до колата остави инструмента, който държеше.
Вече всички в сервиза слушаха.
Мъжът ми върна телефона, без да ме погледне.
— Никола?
— Тук съм, госпожо Димова. Идвам.
— Не е нужно да оставяш работата си заради мен.
— Именно заради работата си идвам. Моля ви, изчакайте ме.
Затворих.
Човекът зад бюрото дръпна листа със сумата към себе си.
Поставих длан върху него.
— Това ми го дадохте на мен.
За няколко секунди ръката му остана върху другия край.
После го пусна.
— Можехте да кажете, че познавате собственика — промълви той.
Погледнах го.
— Защо?
Не отговори.
— За да получа друга цена ли?
— Не става въпрос за това.
— Или друго отношение?
Той се наведе над бюрото и започна да мести някакви папки.
Допреди пет минути имаше време да ми обяснява колко безнадеждна е колата ми.
Сега изведнъж беше много зает.
Обърнах се към младия механик.
— Момче, има ли къде да седна?
Той веднага донесе стол.
Не удобен, но чист.
Постави го до прозореца, далеч от отворената врата.
— Искате ли вода?
— Искам. Благодаря.
Докато отвиваше капачката, видях, че е най-много на двайсет и две.
Имаше тънка драскотина върху кокалчето и онова напрежение в лицето, което съм виждала у много млади работници.
Да знаят, че нещо не е наред, но да не са сигурни дали имат право да го кажат.
Казвам се Мария Димова.
На седемдесет и една съм.
Преди да се пенсионирам, работех като електротехник, а по-късно водех и практическо обучение на младежи в една ремонтна база.
Не съм била директор.
Не съм имала кабинет с кожен стол.
Имах шкафче, работна престилка и навика да питам два пъти, преди някой да смени скъпа част.
Първо — как установи повредата?
После — как провери, че си прав?
Мъжът ми Георги се занимаваше с механичната работа.
Двамата се познавахме от цеха.
Години наред спорехме кое е по-трудно — да откриеш проблема или да го обясниш на човека, който ще плаща за ремонта.
Той казваше, че второто.
Аз му се смеех.
С възрастта започнах да мисля, че е бил прав.
Особено когато срещу теб стои човек, който няма никакво намерение да обяснява.
Никола дойде при нас преди повече от трийсет години.
Слаб, притеснен младеж, който знаеше теорията по-добре от някои от старите майстори, но се стъписваше, щом някой му повиши глас.
Първата седмица счупи една букса.
Не беше голяма щета.
Но той я скри.
Открих я, преди машината да бъде предадена.
Извиках го.
Не му се карах за счупеното.
Казах му:
— Част се сменя. На човек, който крие грешка, трудно се поверява чужда машина.
На другия ден ми донесе буксата, която беше намерил след работа.
След време започна да признава грешките си, преди някой да ги открие.
После започна да прави все по-малко.
Накрая стана човек, на когото и аз се обаждах, когато новата техника ме затрудняваше.
Така трябва да бъде.
Ученикът да стигне по-далеч от теб.
Не да стои цял живот приведен, за да ти е удобно да го гледаш отвисоко.
Знаех, че има сервизи.
Бях виждала реклами.
Бях чувала добри отзиви.
Не поддържахме близък контакт.
По празници си разменяхме по някое обаждане.
Когато Георги почина, Никола дойде на погребението.
След това ме беше канил няколко пъти да мина през новата база.
Все отлагах.
Не исках да влизам в чуждо работно място като човек, който очаква внимание само защото някога е помогнал.
А и старите хора понякога си внушаваме, че ако не искаме нищо, няма да пречим.
Сега седях в един от неговите сервизи с бутилка вода в ръка и лист за хиляда и деветстотин евро в чантата.
Никак не ми беше приятно.
Не изпитвах удоволствие от страха на мъжа зад бюрото.
Исках да разбера какво става с колата ми.
И защо опитът да попитам беше предизвикал смях.
Никола пристигна след около половин час.
Беше посивял повече, отколкото помнех.
Влезе бързо, но щом ме видя, забави крачка.
— Госпожо Димова.
Станах.
Прегърна ме внимателно.
После се отдръпна.
— Добре ли сте?
— Добре съм. Само не знам дали колата ми е.
Той не се усмихна.
Погледна към бюрото.
— Валентине, събери всичко по приемането на автомобила. Опис, извършени проверки, резултати и оферта.
Мъжът кимна.
— Разбира се. Аз точно обяснявах…
— Първо документите.
Гласът на Никола не беше висок.
Но Валентин замълча.
После Никола се обърна към младия механик.
— Ти ли работи по колата?
— Да.
— Как се казваш?
— Даниел.
Никола го погледна по-дълго.
Разбрах още тогава, че не познава всички хора, които работят за него.
И че това тепърва ще му струва скъпо.
Преди да се отвори каквото и да е по автомобила, Никола ме попита:
— Съгласна ли сте да направим повторна проверка пред вас? Без ремонт, докато не ви обясним резултата.
Кимнах.
— Това исках и първия път.
Той прие думите, без да се оправдава.
Валентин донесе една папка.
Не беше дебела.
Приемният лист съдържаше данните на автомобила и описанието, което бях дала.
За резултат от проверка имаше няколко думи.
Не и обяснение, което да води до категоричното заключение, че двигателят е за смяна.
Никола прелисти.
— Къде са останалите измервания?
— Не сме стигнали до тях — каза Валентин.
— А до цената как стигнахме?
Тишината се проточи.
Даниел стоеше до работната количка.
Гледаше пода.
Никола се обърна към него.
— Кажи точно какво направи. Не какво предполагаш.
Момчето си пое въздух.
И започна.
Беше свързал диагностичния уред.
Беше видял данните за неравномерната работа.
Беше направил първоначален оглед и беше казал, че трябва да се провери запалителната система, преди да се говори за тежък ремонт.
Не беше разглобявал двигателя.
Не беше установил повреда, която сама по себе си да обосновава обявената сума.
Валентин го прекъсна:
— Ти си още нов. Не разбираш всички симптоми.
Никола вдигна ръка.
— Остави го да довърши.
Даниел ме погледна.
— Когато влязохте при колата, това се опитах да кажа.
Спомних си как Валентин го беше отпратил.
Не ми трябваше повече обяснение за онзи момент.
Но все още не знаехме какво е повредено.
Никола повика друг техник от втората база.
Не за да направи представление.
Искаше заключението да не зависи нито от Валентин, нито от желанието му да ми се извини.
Изчакахме.
Този път никой не ме подканяше да подписвам.
Проверките отнеха време.
Не станаха с едно поглеждане под капака.
Никой не извади магическо кабелче и не обяви, че всичко е решено.
Аз също не се преструвах, че знам от стола си каква е повредата.
Познавах принципите.
Не познавах всяка система на всеки автомобил.
След последователните проверки причината се оказа в запалителната система.
Имаше нужда от части и работа.
Но не и от смяна на двигателя по онова, което беше установено.
Техникът ми показа какво са проверили.
Обясни какво трябва да се смени и какво ще проследят след това.
Говореше нормално.
Не като на изпит.
Не като на дете.
Накрая ми дадоха подробна оферта.
Сто осемдесет и шест евро.
Прочетох я два пъти.
После извадих първия лист.
Поставих двата един до друг.
— Това може ли да е обикновена грешка? — попитах.
Гледах Никола.
Той не отговори веднага.
— При предварителна преценка може да има грешка — каза. — Но тук е обявена тежка повреда без необходимата проверка. А предложението да продадете колата е отделен въпрос.
Валентин се намеси:
— Човекът можеше да ѝ помогне да се отърве от нея. Тя е стара кола.
Обърнах се към него.
— За колата ли говорите, или за мен?
Той стисна устни.
Никола попита кой е купувачът.
Валентин назова име.
После добави, че просто познавал човек, който взимал такива автомобили.
Никола записа името.
Не направи извод пред всички.
Само каза:
— Ще проверим и това.
Тогава разбрах, че той започва да се страхува от нещо по-голямо от една провалена сутрин.
В сервиза имаше още двама клиенти.
Един мъж чакаше да вземе служебна кола.
Жена на средна възраст държеше папка с документи.
Бяха чули повече, отколкото ни се искаше.
Жената се приближи до бюрото.
— Може ли и моята оферта да я погледне друг човек?
Валентин я изгледа раздразнено.
— Вашата няма нищо общо.
— Тогава няма да има проблем да я проверят.
Никола взе листа ѝ.
Не обеща, че и тя е измамена.
Не обяви, че всичко в сервиза е лъжа.
Каза, че ще бъде направена независима повторна преценка, ако тя желае.
Мъжът със служебната кола прибра ключовете си обратно в джоба.
— Аз ще изчакам.
Валентин изгледа мен.
За миг видях открито обвинение.
Сякаш аз бях причинила съмнението.
Сякаш не той беше започнал сутринта с подигравка и лист без обяснение.
По-късно научих, че Валентин е племенник на Никола.
Синът на по-големия му брат.
Това обясни част от напрежението, което бях забелязала между тях.
Не беше просто собственик и управител.
Имаше семейни вечери.
Обещания.
Години, през които Никола е чувал колко много може да му се има доверие.
Когато останахме за малко сами в малката стая за клиенти, той ми каза:
— Мислех, че като сложа свой човек, няма да се тревожа.
Погледнах го.
— Свой човек не значи проверен човек.
Той кимна.
Седеше наведен напред, с ръце между коленете.
Не приличаше на мъжа от голямата снимка в сервиза.
Онзи държеше награда и се усмихваше.
Този се опитваше да разбере какво е позволил да се случва под името му.
Извини ми се.
Не с думите, че Валентин по принцип не бил такъв.
Не с обяснение колко трудно се намират работници.
Каза:
— Доведохте колата си тук и ви унизиха. Аз нося отговорност за мястото, което съм оставил други да управляват.
Това беше начало.
Не решение.
Казах му го.
Той кимна отново.
— Знам.
После предложи ремонтът да бъде за негова сметка.
Отказах.
— Ще платя нормалния ремонт. Не искам да изляза оттук като човек, получил подарък, защото е познал правилния номер.
Никола се опита да възрази.
Спрях го.
— Ако искаш да направиш нещо, виж колко души са си тръгнали оттук без такъв номер в телефона.
Той погледна към вратата.
Там, зад стъклото, Валентин говореше оживено с някого.
Даниел стоеше сам до подемника.
Преди да си тръгна, отидох при момчето.
— Защо замълча? — попитах го.
Не го казах обвинително.
И без това беше пребледнял.
Той погледна към кабинета.
— На изпитателен срок съм.
Изчаках.
— Предишния път, когато спорих, ми казаха, че ако знам толкова, да си отворя собствен сервиз.
Разбирах страха му.
Не го правеше прав.
Но го разбирах.
— Следващия път намери начин човекът да чуе, че проверката не е завършена — казах. — Не си длъжен да знаеш всичко. Длъжен си да не представяш предположението за установен факт.
Той кимна.
После ме попита:
— Наистина ли сте учили господин Тодоров?
— Някои неща. Други явно трябва да си припомним и двамата.
За първи път се усмихна.
Беше много млад.
Помислих си колко лесно можеше да стане или добър майстор, или следващият човек зад бюрото.
Колата остана до следващия ден.
Дадоха ми писмена оферта и не започнаха ремонта, преди да потвърдя.
При взимането получих документите и обяснение какво е направено.
Показаха ми сменените части.
Направиха последваща проверка.
Не ми обещаха, че автомобилът никога повече няма да се повреди.
Това щеше да бъде друга лъжа.
Платих сто осемдесет и шест евро.
Когато седнах на шофьорското място, сложих чантата си до мен и останах за минута неподвижна.
Погледнах парцалчето на таблото.
Представих си Георги до мен.
Щеше да се намръщи на цените.
После да поиска да види частите.
Накрая да каже, че пак съм се забъркала в чужда работа.
И да се усмихне, защото добре знаеше, че не умея да се преструвам, че не съм чула.
Никола ми се обади след седмица.
Попита първо за колата.
Казах, че работи нормално.
После замълча.
— Не е бил само вашият случай.
Не изпитах удовлетворение.
Надявах се да е било едно нахално, необмислено предложение.
Една лоша сутрин.
Не беше.
При вътрешния преглед намерили и други оферти, при които тежки заключения били записвани без достатъчно отразени проверки.
Не всички били неверни.
Не всяка висока цена означавала измама.
Но имало достатъчно несъответствия, за да не могат да бъдат подминати.
С отделно съгласие от засегнатите клиенти започнали повторни прегледи.
Някои хора пазели документи.
Други пазели само гняв.
Трети били решили, че са попаднали на поредния лош майстор, и повече не се върнали.
На тези било най-трудно да се обадят.
Оказало се и че „човекът за старите коли“ не е случаен познат.
Имал уговорки с Валентин.
Понякога взимал автомобили, обявени пред собствениците за практически безполезни.
Какво точно е било направено при всяка отделна продажба трябвало да се проверява.
Никола не разказваше слухове като присъди.
Беше потърсил професионална помощ за документите и за следващите действия.
И правилно.
Моята случка не му даваше право да обяви всяка минала сделка за престъпление.
Но вече не можеше да казва, че не е знаел, и да затвори папките.
Валентин беше отстранен от работа с клиенти, докато тече проверката.
По-късно се разделиха окончателно.
Това не върна автоматично чуждите пари.
Нито направи Никола невинен за пропуските му.
Беше само първото последствие.
Другите дойдоха след него.
Един следобед Валентин ми се обади.
Не знам откъде беше взел номера ми.
Разпознах гласа му.
— Доволна ли сте?
Стоях до печката и бърках супа.
Оставих лъжицата.
— От какво?
Той се засмя нервно.
— Знаете много добре. Заради една стара кола направихте цирк.
Погледнах през прозореца.
На двора съседското момче караше колело.
Обикновен следобед.
А този мъж още очакваше да се почувствам виновна, че не съм приела да ме унижат.
— Не се обаждайте повече — казах.
— Аз имам семейство.
Затворих очи за миг.
После отговорих:
— И хората, които идват при вас, имат.
Приключих разговора.
Съобщих на Никола за обаждането.
Не спорих с Валентин.
Не му дължах час от живота си, за да ме убеждава, че последствията от неговите решения са моя жестокост.
През следващите месеци Никола изгуби пари.
Истински.
Не просто стойността на моя ремонт.
Плати повторни проверки.
Имаше върнати суми там, където прегледът установи основание и въпросът можеше да се уреди.
Имаше клиенти, които не пожелаха да се върнат.
Една фирма прекрати отношенията си със сервиза.
Други изчакаха.
Никола не можеше да поправи доверието с нова табела и снимка във вестник.
С брат му почти престанали да говорят.
Чух от него само веднъж:
— Казва, че съм пожертвал племенника си заради репутацията.
Попитах:
— А ти заради какво го направи?
Той помълча.
— Първо от срам. После, като видях останалото, разбрах, че срамът не стига.
Това беше най-честният му отговор.
Не се беше превърнал в безупречен човек.
Беше започнал да върши неприятната работа, която твърде дълго беше отлагал.
Когато след време отидох за обикновено обслужване, мястото изглеждаше почти същото.
Същата врата.
Същите подемници.
Същата миризма на масло.
Но на бюрото нямаше човек, който да решава дали заслужаваш обяснение според възрастта и дрехите ти.
Преди да оставя ключовете, ми записаха оплакването.
Уточниха какво искам да се провери.
Казаха, че за допълнителни дейности ще се свържат с мен.
На видимо място имаше кратък ред, който ми хареса повече от всички рекламни обещания:
„Ремонт след обяснение и съгласие на клиента.“
Даниел ме посрещна.
Не беше станал началник за три месеца.
Продължаваше да се учи.
Но вече можеше да потърси друг отговорен човек, когато не е съгласен с указание.
Никола беше разбрал, че не е достатъчно да кажеш на младите да бъдат честни.
Трябва да могат да останат на работа, когато са.
Една жена ме спря на излизане.
Беше дошла с малка кола и две деца.
— Вие ли сте госпожа Димова?
Кимнах предпазливо.
Не обичам да ставам история, която хората повтарят без мен.
Тя каза, че се е обадила след повторно преглеждане на старата ѝ оферта.
Не всичко било отпаднало.
Имало реална повреда.
Но крайното обяснение и цената се различавали от първото.
— Най-важното беше, че този път ми показаха — каза.
Разбрах я.
Не всеки човек има нужда да знае как се ремонтира автомобил.
Но всеки има право да знае за какво плаща.
Особено когато тези пари са от заплата, пенсия или спестявания за нещо, което ще трябва да бъде отложено.
Жената ми благодари.
Аз поклатих глава.
— Добре сте направили, че сте поискали да ви обяснят.
Не исках и нейната заслуга да се превърне в моя.
Никола ме покани да говоря с младите му служители.
Първо отказах.
Казах, че съм изостанала от новите системи.
Той се усмихна тъжно.
— Не за системите.
Разбрах.
Отидох една събота за час.
Без официални речи.
Без цветя.
Разказах им за счупената букса на Никола.
Той седеше отзад и понесе смеха.
После ги попитах:
— Кой е най-скъпият ремонт?
Започнаха да изброяват.
Двигател.
Скоростна кутия.
Разни повреди, при които цената стига колкото половин кола.
Изслушах ги.
После казах:
— За човек с малко пари и най-дребният ремонт може да е скъп. Не решавайте вместо него дали има смисъл. Обяснете му какво знаете и какво още не знаете.
Не ги учех как да държат инструментите.
Напомнях им кой стои от другата страна на бюрото.
Не започнах нова кариера.
Не станах тайният проверяващ на всички сервизи в Плевен.
Имам си живот.
Внучка, която расте по-бързо, отколкото ми е удобно.
Домати на терасата.
Приятелка, с която ходим пеша и уж говорим за кръвно, а после стигаме до всички грешки на младите.
Понякога Никола се обажда.
Понякога аз минавам.
Даниел още ме нарича „госпожо Димова“, макар да съм му казвала, че Мария е достатъчно.
Не настоявам.
Важното е как говори с хората, които не познава.
Веднъж го чух да обяснява на възрастен мъж защо не може веднага да му каже точната цена.
Човекът беше нетърпелив.
Даниел не му отвърна с насмешка.
Продължи да обяснява.
Тогава си тръгнах спокойно.
Пазя първата оферта.
Сумата още се вижда ясно.
1 900 евро.
До нея стои подробният документ за действително направения ремонт.
Не ги показвам на всеки гост.
Не разказвам историята, за да впечатлявам хората с познанствата си.
Понякога ги изваждам, когато чуя някой да казва за възрастен човек:
„Той какво разбира.“
Не е нужно да разбира всичко.
Не е нужно да е работил с машини.
Не е нужно да има бивш ученик, който е станал собственик.
Може никога през живота си да не е държал гаечен ключ.
Това не го прави удобна мишена.
И не превръща спестяванията му в пари, които някой по-находчив има право да прибере.
Най-често ме питат защо не съм казала още в началото коя съм.
Защо съм оставила Валентин да говори така.
Не го бях подлагала на изпит.
Не бях влязла с план да го разобличавам.
Бях дошла с повредена кола.
Очаквах преглед, обяснение и цена.
Само това.
Ако трябваше предварително да покажа, че познавам собственика, за да получа нормално отношение, значи проблемът щеше да остане.
След мен щеше да влезе друга жена.
Друг възрастен мъж.
Някой уморен баща, който бърза да вземе детето си.
И ако телефонът му не съдържа подходящия номер, пак щеше да стои пред онова бюро и да се чуди дали не е глупак, задето пита.
Ето това исках да разбере Никола.
В крайна сметка го разбра.
Колата ми още върви.
Все така е стара.
Все така има драскотина по калника.
Не я обявявам за безсмъртна и не очаквам да я карам вечно.
Когато дойде денят, в който ремонтът наистина няма да си струва за мен, ще го реша с ясна сметка.
Без смях от другата страна на бюрото.
Без човек, който вече е намерил купувач, преди да е установил повредата.
Понякога, преди да потегля, поглеждам към сгънатото парцалче на таблото.
После прибирам телефона в чантата.
Онзи номер още е вътре.
Не го изтрих след тази случка.
Но се надявам никога повече да не ми се налага да го използвам, само за да ме третират почтено.
Защото уважението не трябва да зависи от това на кого можеш да се обадиш.
Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
