реклама
Бях в Норвегия и реших да посетя истинска руска баня някъде в гората. Там никой не говореше моя език, но си помислих, че ще се справя.
Съблякох се, взех един чаршаф и уверено влязох в една от трите къщички.
Веднага разбрах, че нещо не е наред.
Всичките 12 души в банята — мъже и жени — ме гледаха.
А един от мъжете попита…
— Вие носите ли ключа?
Говореше на английски, бавно и отчетливо.
Погледнах гумената гривна на китката си. На нея висеше малък метален ключ с табелка „13“. Бях го взела от шкафчето, в което оставих дрехите си.
Вдигнах ръка.
Мъжът затвори очи за миг.
Една от жените започна да плаче.
Тогава забелязах, че в помещението няма пара.
Печката беше студена.
Тринайсетият ключ
Притиснах чаршафа по-плътно към себе си.
— Извинете. Май съм объркала къщичката.
Никой не се засмя.
Дванайсетте души стояха покрай стените. Някои бяха загърнати в хавлии, други носеха стари халати. Всички гледаха ключа.
— Къде е изходът? — попитах.
Мъжът посочи вратата зад мен.
Обърнах се и натиснах дръжката.
Вратата се отвори едва на педя.
Отвъд нея имаше дим.
Не дърветата, покрай които току-що бях минала. Не пътеката между къщичките.
Дим. И оранжева светлина, която се движеше по стените на тесен коридор.
Затворих рязко.
Сърцето ми започна да бие толкова силно, че не чувах собственото си дишане.
— Какво става тук?
Жената, която плачеше, се приближи. Имаше прошарена плитка и малка бенка до лявата вежда.
Докосна рамото ми.
Пръстите ѝ бяха ледени.
— Има друга врата — каза тя.
Вратата зад пейката
В дъното на помещението, почти скрита зад висока пейка, видях тясна вратичка.
Над нея беше закрепена метална табелка.
„13“.
Опитах се да извадя телефона от несъществуващия джоб на чаршафа и едва тогава си спомних, че съм го оставила при дрехите.
Вратата към коридора изскърца.
Под нея се промъкна тънка ивица дим.
— Трябва да повикаме помощ — казах.
— Опитвахме — отвърна мъжът.
Погледнах го.
По ръкава на халата му имаше черни следи. Върху дървената стена зад него личаха драскотини.
Дълбоки, неравни драскотини около дръжката.
Две от жените се държаха за ръце.
Никой не тичаше. Никой не крещеше.
Тази неподвижност ме плашеше повече от дима.
Приближих задната врата.
— Защо не отворите?
Мъжът погледна ключа в ръката ми.
— Досега никой не го донесе.
От другата страна
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва уцелих ключалката.
Ключът влезе.
Завъртях го.
Чу се сухо щракване.
Зад мен някой изхлипа.
Натиснах дръжката и вратата се отвори към гората.
Студеният въздух ме удари в лицето.
Жената с плитката свали от една закачалка сиво вълнено одеяло и го сложи върху раменете ми. В единия му край бяха извезани две несръчни червени птици.
— Излез първа — каза тя.
— А вие?
— Ще дойдем.
Прекрачих прага.
Под босите ми крака имаше мокри иглички и студена земя.
Обърнах се.
През отворената врата видях как хората се приближават един по един.
Мъжът, който ме беше заговорил, спря на прага.
— Благодаря — каза.
После между нас премина гъста бяла мъгла.
Когато тя се разнесе, пред мен нямаше врата.
Имаше ниски каменни основи, обрасли с мъх.
Паднах на колене.
Само две къщички
Намериха ме двама души от персонала.
Мъжът, който ме загърна по-плътно с одеялото, повтаряше нещо на норвежки. Жената до него говореше английски.
— Как стигнахте дотук? Това място е извън комплекса.
Посочих каменните основи.
— От къщичката. Вътре имаше хора. Дванайсет души. Трябва да проверите!
Тя погледна мъжа.
После отново мен.
— Тук няма къщичка.
— Третата! Влязох в третата!
Мъжът замръзна.
Погледът му се спря върху одеялото.
Седна бавно до мен и хвана края с червените птици.
Не каза нищо.
Просто ги докосна с палец.
Снимката
Отведоха ме в сградата на рецепцията. Донесоха дрехите ми от съблекалнята.
По стените имаше стари фотографии.
Докато ми подаваха топла напитка, забелязах една от тях.
Дървена постройка край гората.
Пред нея — дванайсет души.
Чашата изтрака върху чинийката.
Станах и се приближих.
Мъжът от вратата.
Двете жени, които се държаха за ръце.
Жената с плитката и бенката до веждата.
— Това са те — прошепнах.
Служителката застана до мен.
Дълго мълча.
— Старата баня е изгоряла преди повече от четиридесет години. Дванайсет души са загинали. Главният изход бил обхванат от огъня. Задният останал заключен.
Погледнах я.
— Нямали са ключ?
Тя поклати глава.
Мъжът от персонала още държеше одеялото.
Очите му бяха пълни със сълзи.
— Жената вляво — каза на английски. — Това е майка ми.
Двете червени птици
Разказах му всичко.
За студената печка. За вратата към горящия коридор. За дванайсетте души, които чакаха.
Когато стигнах до одеялото, гласът му се пречупи.
— Аз избродирах птиците. Бях малък. Подарих ѝ го, защото все ѝ беше студено.
Показа ми единия край.
— Тук направих възел от грешната страна. Тя каза да го оставя. Така щяла винаги да познава кое е нейното одеяло.
Под пръста му имаше малко кълбо червени конци.
Служителката се обърна към мен.
— Ключът още ли е у вас?
Вдигнах ръка.
Гумената гривна беше на китката ми.
Но върху металната табелка нямаше число.
Беше почерняла.
По-късно служителите провериха шкафчетата. В съблекалнята имаше дванайсет.
Моите дрехи бяха намерени в последното.
Отворената врата
На следващата сутрин отидохме отново до старите основи.
Между камъните лежеше ръждясала брава, наполовина скрита под мъха.
Езичето ѝ беше прибрано.
Оставих ключа до нея.
Мъжът, който беше изгубил майка си, коленичи на същото място, където ме бяха намерили.
Сивото одеяло беше в ръцете му.
— Тя уплашена ли беше? — попита.
Спомних си как го беше свалила от закачалката. Как ме беше загърнала. Как беше настояла да изляза първа.
— Когато отворих вратата, вече не беше.
Той притисна лицето си към двете червени птици.
Останахме там, докато слънцето освети камъните.
През останалите дни видях само две къщички.
И никога повече не намерих пътеката, по която бях стигнала до третата.
Това е художествен разказ с фантастични елементи. Героите, мястото и описаните събития са измислени и не представят проверен действителен случай. Всяка прилика с реални личности, обекти или събития е случайна.
Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
