реклама
В купето на влака от Бургас за София пътуваха трима души.
Гошо — мъж на четирийсет и пет години, който смяташе, че всяко пътуване над двайсет минути трябва да бъде прекарано в сън.
Жена му Пенка — човек с енергия за двама и търпение за половин.
И Никола — двайсет и две годишен войник, който същата сутрин се беше уволнил от казармата.
Никола беше решил, че оттук нататък никой няма да му казва кога да става, кога да сяда и кога да си оправя леглото.
Тази увереност щеше да го държи точно до гара Карнобат.
Гошо и Пенка се връщаха от море.
Личеше им.
Той беше изгорял на места, които според него „нямаха нужда от мазане“.
Тя носеше три чанти повече, отколкото на отиване, и буркан със седем миди, които наричаше „спомен“.
— От какво са ти спомен? — беше попитал Гошо на гарата. — От рибния ресторант ли?
Оттогава тя му говореше само по въпроси, свързани с багажа.
Влакът още не беше излязъл от Бургас, когато Гошо отвори торба с храна.
Извади домат, две филии и парче сирене.
Погледна войника.
— Хапваш ли, момче?
— Благодаря, имам си.
Никола повдигна собствения си пакет.
Гошо погледна съдържанието му.
— Това ли ви дават в казармата?
— Не. Това майка ми ми го прати по един приятел.
— Добра жена. Познава живота.
Пенка отвори прозореца с усилие.
— Гошо, помогни малко.
— Ще духа.
— От жегата ще се сварим.
— После ще те схване вратът.
— По-добре вратът, отколкото нервите.
Никола стана и помогна с прозореца.
Пенка му благодари.
Гошо отхапа от домата.
— Млад е още. Има желание.
След като приключи с храната, Гошо разпъна крака, сложи вестник върху лицето си и обяви:
— Само ще си затворя очите.
Пенка го погледна.
— Като на отиване ли? Тогава ги отвори чак когато трябваше да сваляме куфарите.
— Човек трябва да се пази от преумора.
— Ти от нея и по снимка ще избягаш.
След пет минути Гошо вече хъркаше.
Не силно.
Убедително.
Никола се загледа през прозореца с онова блажено изражение на човек, който още не може да повярва, че никъде не го чака вечерна проверка.
Пенка бръкна в плажната чанта.
Извади малка кърпа, фиба, книга с кръстословици и едни яркочервени бикини.
Погледна ги недоволно.
— Естествено. Още са влажни.
Никола веднага обърна глава към прозореца с дисциплина, която би впечатлила и най-строгия старшина.
Пенка ги закачи на кукичката до прозореца.
— Не се притеснявай, момче. Бански са. Сутринта влязохме за последно в морето.
Никола кимна, без да се обръща.
— Тъй вярно.
Тя се усмихна.
— Нали вече си се уволнил?
— Опитвам се.
Пътуваха още час.
Гошо спеше.
Пенка реши две кръстословици, разплете възел на найлонов плик и три пъти провери дали мидите не са счупени.
После се загледа в багажа над главите им.
Накрая се обърна към Никола:
— Ти табла играеш ли?
Очите на момчето светнаха.
— Играя.
Пенка погледна към спящия си съпруг.
После отново към Никола.
— Добре ли?
— Зависи кой пита.
Това ѝ хареса.
— Ето така се отговаря.
Посочи една плоска чанта на багажника.
Никола стана, свали я и ѝ я подаде.
Вътре имаше табла.
Гошо не помръдна.
Само изхърка малко по-дълбоко, сякаш подписваше разрешение пътуването да продължи без негово участие.
— Той ме бие всяка вечер — прошепна Пенка.
Никола застина с ръка върху чантата.
Тя забеляза изражението му и добави:
— На табла, момче. На табла.
Никола издиша.
— А, така кажете.
— На друго само да е посмял.
Пенка се надигна и свали бикините от кукичката.
Пипна ги.
Бяха изсъхнали.
Сгъна ги, прибра ги в плажната чанта и премести таблата върху седалката до Никола.
После се настани до него, подпря се странично на лакът, защото масичката беше твърде далеч, и прошепна:
— Хайде, моят спи.
Точно тогава Гошо открехна едното си око под вестника.
От неговата позиция се виждаха:
Жена му, наведена към младия войник.
Червен плат, който изчезва в чантата.
И две глави, събрани подозрително близо.
Гошо замръзна.
Първата му мисъл беше възмутена.
Втората — че трябва да изчака, за да не се изложи.
Третата беше прекъсната от шепота на Пенка:
— Покажи ми как се прави онова с двете отзад.
Гошо отвори и другото око.
Никола отговори спокойно:
— Не бързайте да ги местите. Първо трябва да затворите тази.
Пенка се намръщи.
— А ако той ми влезе оттук?
— Няма да може, ако сте подредили всичко както трябва.
Вестникът се смъкна от лицето на Гошо.
Той седна толкова рязко, че удари коляното си в масичката.
— Какво правите вие?!
Двамата го погледнаха.
Между тях лежеше отворената табла.
Пенка държеше два зара.
Никола — черен пул.
Настъпи кратка тишина.
После тя попита:
— Събуди ли се, спяща красавице?
Гошо огледа положението.
Погледът му мина по таблата.
После по войника.
После по жена му.
Изражението му от ревниво стана истински засегнато.
— Ти тактика ли взимаш от него?
— Не. Рецепта за лютеница. Не виждаш ли?
— Пенке, ние с теб двайсет и три години играем…
— И двайсет и три години все ми обясняваш, че това не се учи, а се раждаш с него.
Никола внимателно остави пула.
— Аз мога да…
— Ти стой — каза Пенка.
Гошо посочи таблата.
— Това е моята.
— Подарих ти я аз.
— Но е моя.
— Чудесно. Тогава гледай да не я изтъркаш само от победи.
Никола погледна към вратата.
Свободата извън купето внезапно му се стори много привлекателна.
Гошо го изгледа изпитателно.
— Къде си служил?
Момчето отговори.
— А, значи там сте имали време за табла.
Никола помисли.
— Намираше се.
— Добре. Дай да видим какво си научил.
Първата игра приключи бързо.
Гошо загуби.
Погледна заровете.
После ги взе, разтърка ги между дланите си и ги пусна отново.
— Леки са.
Пенка се облегна назад.
— Двайсет и три години са ти точно по мярка. Сега олекнаха.
Гошо не ѝ обърна внимание.
— Още една.
Никола спечели и втората.
Този път Гошо погледна през прозореца.
— Люлее.
— Влак е — каза Пенка. — Не сме в библиотека.
На третата игра към вратата се приближи кондукторът.
— Билетите, моля.
Гошо бръкна в джоба си, без да отлепя очи от таблата.
Подаде ги.
Кондукторът ги провери, после погледна позицията.
— Лошо.
Гошо вдигна глава.
— Кое?
Кондукторът посочи таблата.
— Вашето.
Пенка прихна.
Никола се закашля, за да прикрие усмивката си.
Гошо прибра билетите.
— Не може всички да давате акъл на една глава!
Кондукторът сви рамене.
— Може. Само място няма.
Докато влакът наближи следващата гара, около купето вече имаше публика.
Един мъж от съседното купе се беше спрял „само за момент“.
После доведе приятеля си.
Някаква жена попита дали някой ще слиза.
Като видя таблата, забрави защо е дошла.
Гошо настоя за нова игра.
После за още една.
Накрая спечели.
Изправи гръб.
Усмихна се на жена си.
— Ето. Като се съсредоточи човек…
Пенка погледна Никола.
Момчето гледаше през прозореца с прекалено невинно изражение.
Тя разбра.
Но не каза нищо.
Изчака Гошо да се наслади на победата си.
После придърпа таблата към себе си.
— Сега аз.
Той махна великодушно.
— Айде, да не кажеш, че не те уважавам.
Още на десетата минута Гошо започна да седи неспокойно.
На петнайсетата попита дали не са изпуснали някое негово хвърляне.
На двайсетата заяви, че Пенка много бавно играе.
— Уча се — отвърна тя.
Никола седеше до прозореца, скръстил ръце.
Не ѝ подсказваше.
Не беше необходимо.
Тя не беше глупава жена.
Просто години наред никой не ѝ беше обяснявал спокойно, без да въздиша и да казва „дай аз да ти покажа“.
Когато прибра последния пул, в купето настъпи тишина.
Пенка погледна таблата.
После мъжа си.
— Бих ли те?
Гошо се намръщи.
— На косъм.
Мъжът на вратата се обади:
— Доста дебел косъм.
Кондукторът мина по коридора, надникна и поклати глава.
— Казах ви.
Гошо взе вестника.
— На човек не му дават да си почине.
Останалото пътуване премина необичайно спокойно.
Гошо вече не искаше да спи.
Следеше жена си с поглед, когато тя разглеждаше таблата.
Пенка подели с Никола последните си домашни курабии.
Разпита го къде се прибира.
Какво смята да работи.
Има ли кой да го чака.
Момчето постепенно се отпусна.
Разказа, че баща му има малка работилница и ще започне при него.
Че майка му сигурно е сготвила за цялата улица.
Че първо иска да се наспи.
Гошо го погледна съчувствено.
— Спи, докато можеш.
Пенка вдигна очи.
— Ти поне не говори. Няма недоспал километър зад гърба ти.
Когато пристигнаха в София, Никола свали куфарите им.
Гошо пое единия.
Другия веднага остави на земята.
— Тук камъни ли си сложила?
Пенка прибра таблата под мишница.
— Не. Твоето самочувствие. Малко натежа на връщане.
Той се престори, че не е чул.
Никола им подаде последната чанта.
— Е, лек път оттук нататък.
Пенка го прегърна през раменете.
— Благодаря ти, момче. Много ми помогна.
Гошо също му стисна ръката.
После се наведе заговорнически:
— Слушай сега. Всичко хубаво. Ама другия път, ако пътуваш с женен мъж…
Никола се напрегна.
Пенка присви очи.
Гошо посочи таблата.
— …не обучавай противника, докато той спи.
Момчето избухна в смях.
Пенка хвана куфара и го повлече към изхода.
— Хайде, моят се събуди. Да го прибирам, преди пак да е поискал реванш.
Седмица по-късно Никола получи картичка.
Отпред имаше море.
Отзад пишеше:
„Поздрави от Пенка.
Вече го бия редовно.
Гошо иска адреса на поделението, за да подаде оплакване от подготовката на личния състав.“
Под текста, с друг почерк, беше добавено:
„Не е вярно. Бие ме само защото тук масата е накриво.
Гошо.“
А най-отдолу, отново с почерка на Пенка:
„Масата я направи той.“
Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
