реклама

Вътре имаше плик с моя почерк. Бях го адресирала преди осем години до жена, която познавах само като госпожа Костова. Помнех дори защо бях задраскала пощенския код – разлях си кафето, докато го пишех.
Вдигнах плика към баща ми.
– Как е попаднало това у Дани?
Той придърпа един стол и седна. Още беше с черната вратовръзка от погребението. Цял следобед го гледах как пъха пръст под възела, но чак тогава забелязах, че я е закопчал с малката фиба на сестра ми. Така правеше тя, когато не можеше да му намери иглата за вратовръзка.
– Костова е фамилията на баба ви по майчина линия – каза той.
Знаех. И все пак ми трябваше още миг.
Водех съботно предаване в местното радио. След развода се бях преместила в друг град и съботите в студиото ми бяха станали по-скъпи от неделите вкъщи. Госпожа Костова ми пишеше от години. Първото ѝ писмо беше за една баница. Бях се похвалила в ефир, че баба ми правела най-хубавата в нашия край, само дето никой не помнел рецептата.
Три дни по-късно рецептата пристигна. Най-отдолу пишеше „Ако пак загори отляво, обърни тавата по средата“.
Бях се засмяла. Реших, че всички стари фурни пекат накриво.
– Ти ли ѝ носеше писмата ми?
Татко кимна. Пощенската кутия била негова. Дани го помолила да я наеме след първия ми отговор.
– Каза, че си ѝ написала „До другата събота“ и че това ѝ стига.
Извадих писмата едно по едно. В някои имаше по два реда, в други – цели страници. На дъното намерих лист, сгънат на четири. Отгоре беше написано истинското ми име.
„Миле, сигурно първо ще поискаш да разбереш дали в онзи хотел видя това, което си помисли. Да. Бях с мъжа ти. Връзката ни беше започнала месец по-рано. В коридора ти казах, че е станало само веднъж. И за това те излъгах.
От години си представям как ти обяснявам всичко. А сега, като седнах да го напиша, остана само едно изречение, което си струва хартията. Ти ми беше сестра и имаше право да ми вярваш.“
Обърнах листа. Гърбът беше празен.
– Сама ли беше, когато почина? – попитах.
– Бях при нея. В събота ме накара да донеса радиото от кухнята. Онзи ден, когато ти прочете писмото за двете сестри.
Оставих листа на масата.
Помнех онова предаване. Една слушателка беше писала, че е тежко болна. Преди години наранила близък човек и сега всяка сутрин набирала номера му. Затваряла, преди да даде свободно. Питаше има ли право да се обади след толкова време.
Дотогава госпожа Костова винаги се подписваше. Под това писмо нямаше име.
Спомних си как свалих очилата пред микрофона. Бях помислила за Дани. За хотела. За първата Коледа след развода, когато татко обядва с мен в дванайсет и отиде да обядва с нея в три.
И бях отговорила в ефир.
– Тя чу ли какво ѝ казах?
Баща ми ме погледна.
– До последната дума.
Бях казала: „Ако питате мен, оставете човека на спокойствие. Щом пожелае да ви чуе, сам ще ви потърси“.
После бях пуснала песен. Помня, че докато вървеше, си обелих мандарина.
– Тате… аз от осем години ѝ пиша. Как не е разбрала, че искам да я чувам?
– За баницата ли, Миле? Или за хотела?
Отворих уста. После седнах до него.
Дълго прехвърлях писмата. В едно бях разказала на Дани колко ми липсва сестра ми. Държах го в ръце и ми се искаше да си спомня какво ми беше отговорила. Нейните писма още стояха в долното чекмедже на бюрото ми в радиото.
На следващата събота отидох в студиото час по-рано. Намерих отговора ѝ.
„И на мен ми липсва моята. Най-много като ми се случи нещо смешно. Докато се сетя, че не си говорим, вече съм посегнала към телефона.“
Когато светна червената лампа, оставих подготвения текст настрана.
– Миналата събота една жена ме попита дали да се обади на сестра си – казах. – Аз ѝ казах да не го прави. В понеделник я погребахме. Писмото беше от моята сестра.
От другата страна на стъклото тонрежисьорът сложи ръка върху плъзгача за музиката. Поклатих глава. Имаше още едно изречение и този път исках да го кажа цялото.
– Дани, още ме боли от онова, което направи. Но щях да вдигна.
Прибрах се при татко с продуктите за баницата. Докато разстилах корите, той нагласи кухненския часовник да звънне след двайсет минути.
– За тавата – каза. – Да я обърнем.
Бях на четирийсет и шест години. За пръв път от смъртта на баба ми баницата се изпече равномерно. Отрязах крайчето, както правех, когато бяхме малки, и го сложих в трета чиния. Татко го видя. Пресегна се през масата и го разчупи на две.
Разказът е художествена измислица. Героите и събитията са измислени. Всяка прилика с действителни лица и случки е случайна.

Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com



