реклама

В магазина една млада майка с новородено бебе ни умоляваше да ѝ помогнем да купи мляко. Мъжът ми се подсмихна ехидно и ѝ каза:
– Първо се научи да се пазиш от забременяване, преди да тръгнеш да просиш.
Не му обърнах внимание. Хванах жената за ръка и ѝ дадох 200 евро. Той се разсмя и ме нарече идиотка.
Месец по-късно отново я видяхме. Вцепених се, когато забелязах, че тя беше…
Разписката за 200 евро
…залепила моя снимка на вратата на семейната ни шивашка работилница. Под снимката беше написала на ръка един въпрос.
„Тази жена даде ли ми 200 евро? Ако сте били в магазина и сте видели, моля, обадете ми се.“
– Дадох ти ги – казах зад гърба ѝ. – Защо ти трябват свидетели?
Тя се обърна. Бебето спеше в количката с едно юмруче до бузата. Младата жена приглади с длан отлепения край на листа.
– Защото в петък осъдиха майка ми за тях.
До мен мъжът ми изпусна ключовете си. Наведе се да ги вдигне и остана така секунда по-дълго, отколкото трябваше.
– Ваня, прибирай се – каза той.
В магазина се беше държал с нея като с нахална непозната. Сега знаеше името ѝ.
Майка ѝ се казваше Румяна. Петнайсет години беше работила с нас. Тя ме беше научила как се шие скрит подгъв. Когато едната ми ръка беше в гипс, идваше у дома да ми мие косата над кухненската мивка. Преди три седмици Стефан ми каза, че напуснала, за да гледа внучето. Бях ѝ пратила цветя по него.
– Даде ли ѝ ги? – попитах.
Стефан пъхна ключовете в джоба си.
– Ела вътре. Не е за пред хората.
– Точно за пред хората е – отвърна Ваня. – Пред хора казахте, че майка ми е крадла.
Извади от чантата на количката сгънат лист. Беше разписка за служебен аванс от 200 евро. Датата беше от деня, в който се срещнахме в магазина. Долу вдясно стоеше подписът на Румяна.
Някой беше снимал с телефон как Ваня плаща млякото с банкнота от двеста евро. В нашия квартал такава банкнота рядко минава през касата. Снимката стигнала до Стефан. Той я показал на жените в работилницата заедно с разписката. Казал им, че Румяна е взела пари от касата за дъщеря си, а после е излъгала, че нищо не е получавала.
– Чакай – прекъснах я. – Кой я е осъдил за три седмици?
– Никой съд. В петък се пенсионира. Беше поръчала две тави баница и беше подредила масата от сутринта. Нито една колежка не седна до нея. Вечерта прибра двайсет и четири чисти вилици. Аз ги броих, докато тя си събличаше хубавата блуза.
Ваня вдигна бебето, което се беше разбудило.
– Запис от камерата ли искаш? – попитах. – Ще отидем заедно в магазина.
– Искам да влезете през тази врата и да кажете откъде имах парите.
Взех разписката от ръцете ѝ. Познавах почерка на Румяна. Първата буква беше нейна, също и дългата черта накрая. Обърнах листа. На гърба с молив бяха нахвърляни мерки за детска пола. Нещо в тези цифри ме върна месеци назад.
И си спомних кой беше подал на Румяна листа за подпис.
Аз.
В края на юни бързах за последния автобус до болницата, където лежеше баща ми. Куриерът закъсняваше с плата. Оставих на Румяна два празни формуляра и я помолих да се подпише предварително, за да може Стефан да довърши документите. Тя дори не попита за какво са. Обърна единия лист да си запише мерките на едно дете, после подписа и двата.
– Какво направи с парите от касата, Стефане?
– Ти наистина ли не помниш? – попита той. – В деня преди магазина ти откъде взе двестате евро?
Вече си спомнях и това. Бях поискала пари за прегледа на татко. Стефан ми ги даде вечерта, докато миех чиниите. Баща ми междувременно го бяха приели за лечение и банкнотата остана в портмонето ми.
– Можеше просто да запишеш, че съм ги взела аз.
– Можех.
– А когато жените обвиниха Румяна?
Той се облегна на вратата.
– Тогава вече трябваше да им кажа кой е попълнил разписката.
От работилницата се чуваше тракането на машините. Някой отвътре почука по стъклото и посочи листа с моята снимка. Влязох и помолих жените да спрат за малко.
Казах им за болницата. За банкнотата. За двата празни листа, които бях сложила пред една жена, защото знаех, че заради мен ще ги подпише. Накрая Стефан застана до кроячната маса и сам каза кой е попълнил сумата.
Следобед отидох у Румяна. Носех цветя. Тя ми отвори с гумени ръкавици и ме остави да стоя на прага, докато си ги свали.
– Пак ли по него ще ми ги пратиш? – попита.
– Значи първите са стигнали?
– Стигнаха. Картичката също. „Благодаря ти за всичко.“ Помислих, че знаеш как ме изпращат.
Сложих цветята на стълбите и седнах до тях. Казах ѝ всичко. После я помолих да ми прости.
– Днес не мога – отвърна тя.
Кимнах и станах да си вървя.
– Елена, почакай. Втория лист намерихте ли го?
Обърнах се.
– Още не.
– Тогава първо свършете тая работа. Извиненията ги чух.
Върнах се в работилницата. Стефан беше извадил папките от шкафа и ме чакаше. Намерихме втория формуляр между две стари фактури. Беше си останал празен, с нейния подпис отдолу. На другата сутрин ѝ го занесох.
Румяна скъса листа на ситно над кофата в кухнята. После извади от хладилника две парчета баница и включи фурната.
– Ваня замрази почти всичката – каза. – Грехота било да я хвърляме.
Отвори чекмеджето с приборите. Този път извади две вилици.
Това е художествен разказ. Героите и събитията са измислени. Всяка прилика с действителни лица или случки е случайна.

Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com



