реклама

В кутията имаше писмо от мен. Познах зелената хартия, на която някога пишехме с Дани, познах дори нарисуваната калинка до името ми. Само че последното изречение гласеше „Прощавам ти, сестричке“. А аз никога не бях писала тези думи.
Погледнах датата. Миналия четвъртък. Три дни преди Дани да почине.
— Тате, кой ѝ е дал това?
Баща ми седеше на леглото ѝ и сгъваше една жилетка. Прекара палец по ръкава, сякаш искаше да изглади гънка, която само той виждаше.
— Аз ѝ го занесох.
— Кой го написа?
— Пак аз.
Под първия плик имаше още осем. Различни дати, еднакви калинки. На някои баща ми беше нарисувал по осем крака. Дани още като дете щеше да го поправи, че са шест.
— Девет писма? Девет пъти си се подписал с моето име?
— Първия път беше, като навърши четирийсет. Помниш ли какво ми каза, когато те попитах поне картичка няма ли да ѝ пратиш?
Помнех. Бях му казала, че ако още веднъж ме помоли да избирам между сестра ми и спокойствието си, ще спра да вдигам телефона и на него.
— Отидох при нея с едно мушкато — продължи той. — Другите гости си тръгнаха. Тя прибра чиниите и чак на вратата ме попита дали не си оставила нещо за нея. Казах ѝ, че съм забравил картичката ти вкъщи. На другия ден трябваше да ѝ занеса картичка.
— А миналия четвъртък? Кой те помоли да ѝ простиш вместо мен?
— Никой. Лекарката ми каза да повикам близките. Бях само аз. Исках накрая да чуе нещо хубаво.
За миг ми се прииска да го ударя. След десет години мълчание последната дума пак се беше паднала на друг. Дани си беше отишла с прошка, която не ѝ бях дала, а аз никога вече нямаше да разбера дали някой ден щях да намеря сили да го направя.
Посегнах да върна писмата. Тогава видях, че на дъното на кутията има снимка. Бяхме двете пред старата ни къща, с одрани колене и една купа череши помежду ни. На гърба, с почерка на Дани, пишеше „Наде, като намериш писмата, погледни под зелената хартия. Пред татко може.“
Повдигнах листа, с който беше облепено дъното. Отдолу имаше плик. Прочетох първия ред на глас.
— „Ако татко е нарисувал и на последната калинка осем крака, кажи му, че десет години си мълчах и повече не мога.“
Баща ми спря да сгъва жилетката.
— Знаела е? — попита той.
Продължих да чета.
„Познах го още на четирийсетия си рожден ден. Ти, Наде, никога не си ми казвала «сестричке». Дори в училище ме викаше по фамилия, за да не разберат, че сме роднини, когато правех бели.
За онова в хотела ти дължа един отговор. Номерът на стаята получи от мен. Аз изпратих съобщението. Седях на ръба на леглото до мъжа ти и държах телефона под масата, за да не види. Можех да дойда при теб, да седна в кухнята ти и да ти кажа какво съм направила. Вместо това те накарах да отвориш онази врата. Оставих най-страшното на теб.
Ако си мислиш, че съм прекарала последните си дни в очакване да ми простиш, успокой се. Знаех чии са писмата. И на тях отговарях.“
Вдигнах глава.
— Тя ти е отговаряла?
Татко кимна.
— Всяко писмо ли ми беше адресирано?
— Първите бяха до теб. После престана да слага име.
В писмото оставаха още няколко реда.
„На третата година му написах, че кранчето в кухнята капе. На другата сутрин дойде с гаечен ключ. На петата му писах, че ме е страх да ходя сама на изследвания. В понеделник в седем вече ме чакаше пред входа. Нито веднъж не се издадохме.
След хотела татко не можеше да ми каже, че още ме обича. Беше му срам пред теб. А с твоето име отдолу успяваше. Моля те, не му вземай и това.“
Седнах до него. Жилетката лежеше в скута му, сгъната на такова малко квадратче, че би се побрала в джоб.
— Затова ли настоя да дойда? За да намеря писмата?
— Не знаех какво има в кутията. Страх ме беше да стоя сам до гроба ѝ.
На гробищата бях стояла на две крачки от него. Можех с едно протягане на ръка да го хвана под лакътя. Не го бях направила.
— А нейните писма пазиш ли ги?
— Всичките. В жабката са. Като ми беше мъчно, слизах уж да проверя маслото.
Слязохме до колата. Татко отвори жабката и ми подаде първия плик. Вътре имаше картичка с мушкато, нарисувано с цветни моливи. Дани беше написала само два реда.
„Мушкатото хвана корен. Ако дойдеш в неделя, ще ти направя мекици. Може и без писмо.“
— Отиде ли? — попитах.
— Всяка неделя.
Едва тогава разбрах колко малко знаех за тези десет години. След развода баща ми идваше у нас всяка неделя следобед. Носеше мекици, завити в кърпа, и все казваше да му върна кърпата до събота.
Аз ги поръсвах с пудра захар. Понякога му се обаждах да му кажа колко са хубави.
— А казваше ли ѝ, че са ми харесали?
Той прибра картичката обратно в плика.
— Наде, тя все за това питаше.
Тази история е художествена измислица. Героите, писмата и събитията в продължението са създадени за разказа. Всяка прилика с действителни лица или случки е случайна.

Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com





