реклама
Работя като таксиметров шофьор. Наскоро в таксито ми се качи един дядо, когото едва ли някога ще забравя…
Беше студена зимна вечер, вече се бе стъмнило и прехвърчаше сняг. Бях спрял на стоянка след автобусната спирка.
Изведнъж един немощен дядо, но със сако и вратовръзка, стана от пейката и, влачейки тежко крака, се приближи до прозореца ми. Той леко почука по прозореца, дори не почука, а по-скоро скромно потропа.
Спуснах прозореца, дядото тихо попита: „Сине, ще ме закараш ли?“
„Да, дядо, къде искаш да отидеш?“
Каза ми улицата и добави:
— Не е далеко, 3-4 км.
— Сядай, ще те закарам.
Седна на предната седалка. Тръгнахме. Той дишаше тежко, просто защото беше много стар. Разказа ми, че всеки ден ходи до клиниката с автобус. Но днес го задържали повече в клиниката и закъснял за автобуса, а чакането на следващия е твърде дълго, за да стои в този студ. Пеш пък е невъзможно да стигне.
Разказа ми как навремето е бил бригадир, как е участвал в изграждането на пътната мрежа на града, как е градил жп линии…
Седях и го слушах, много мисли се въртяха в главата ми и не знаех какво да кажа на този повехнал старец, но елегантен, спретнат, със сако и прилежно изгладени панталони.
Просто го питах за посоката, не казах нищо друго. Дори не казах: „Съжалявам, че не ти се отплатихме с достойни старини“, просот глупаво карах и мълчах.
Той живееше в самия край на улицата и малката му къща с разкривен покрив почти не се виждаше от модерните здания…
„Е, синко, пристигнахме, спри тук“, каза дядото и бръкна да вади портфейла си.
„Не, дядо, няма да взема пари от теб, не мога да ги взема, ти вече си платил много пътувания с направеното от теб.“
Очите на стареца бликнаха със сълзи, той излезе от колата и каза С ПОКЛОН: „Благодаря ти, синко.”
И се запъти към старата си къща, като бършеше сълзите си с ръка.
А аз, здрав мъж на 47 години, седях и го гледах с буца в гърлото. И ми стана мъчно за старите хора, които са дали младостта и здравето си, за да изградят тази държава. И разбрах, че сега аз трябва да му се поклоня. И ме беше срам от родината ни. Много срам…
Разказвам ви това не с цел да се оплаквам. А да ви призова да помагате на нашите баби и дядовци с каквото можете – с някой лев, на опашката в поликлиниката им отстъпете мястото си, закарайте ги до дома им, помогнете им да пресекат пешеходната пътека…
Те са дали много. Да им се отблагодарим както можем.
Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
