реклама
Дори в осмия месец от бременността дъщеря ми продължаваше да пуши, да пие бира и да изчезва нощем, повтаряйки: „Никога не съм искала това бебе и няма да жертвам живота си заради него!“
Мислех, че дъщеря ми се е превърнала в чудовище.
Една вечер я проследих до изоставена сграда. Но когато надникнах през прозореца и видях какво прави вътре, се вцепених от ужас…
Казвам се Маргарита.
На петдесет и шест години съм, а единствената ми дъщеря, Емилия, е на двайсет и седем.
Живеем в Пловдив.
До миналата година Емилия беше жизнерадостна, независима млада жена.
Работеше в салон за красота, обичаше да пътува с приятелките си и винаги казваше, че няма никакво намерение да става майка, преди да навърши трийсет и пет.
Но всичко се промени, когато се запозна с Даниел — мъж на трийсет и девет години.
Той беше син на един от най-влиятелните предприемачи в града.
Отначало обсипваше Емилия с подаръци и ѝ помагаше финансово.
После постепенно започна да контролира всяка нейна стъпка.
Когато тя опита да го напусне, Даниел я заплаши, че ще разпространи личните ѝ снимки и ще съсипе професионалната ѝ репутация.
По-късно дъщеря ми призна, че той я е принудил към интимност против волята ѝ, въпреки отказа ѝ.
След като разбра, че е бременна, Емилия сякаш стана друг човек.
Отказа да се премести в дома на Даниел и прекъсна всякакъв контакт с него.
Но не показваше и никаква нежност към бебето, което носеше.
Всеки ден я виждах на терасата — с бутилка бира в едната ръка и цигара в другата.
— Емилия, чакаш дете! Как можеш да се държиш така?
Тя дори не се обръщаше.
— Мамо, никога не съм искала да бъда майка. Това, че нещо се е случило с тялото ми, не означава, че съм длъжна да обичам последиците от онова, което ми причиниха.
Думите ѝ ме съкрушаваха.
Не знаех как да стигна до нея.
Една нощ се прибра в четири сутринта.
Обувките ѝ бяха целите в кал.
Ръцете ѝ трепереха.
По бялата ѝ тениска имаше червени петна.
Изплаших се.
— Къде беше?
— Не питай.
През следващата седмица изчезна още три пъти.
Всеки път се връщаше напълно изтощена.
Но в очите ѝ имаше странна решителност.
Междувременно забелязах, че бебешките дрехи, които бях купила за бъдещото си внуче, са изчезнали от стаята ѝ.
Накрая една вечер реших да я проследя.
Емилия се качи в такси и тръгна към покрайнините на града.
Стигна до стара сграда, в която някога се помещавало родилно отделение. От години стоеше затворена.
Когато дъщеря ми влезе вътре, се приближих тихо до един открехнат прозорец.
Отвътре чух отчаян женски глас:
— Емилия, това не може да продължава така! Ако майка ти разбере какво правиш с това дете, никога няма да ти прости!
После чух отговора на дъщеря си:
— Майка ми вече мисли, че съм чудовище. Нека продължава да го мисли. Важното е Даниел никога да не разбере кого се каним да изведем оттук.
Вътре не видях онова, от което се бях страхувала.
Не знам дори дали бях успяла да си представя страха си докрай.
Видях дъщеря си на колене до нисък матрак.
Пред нея стоеше малко момче, не повече от четиригодишно. Емилия му обличаше една от блузките, които бях купила за бебето — прекалено малка за него, затова я остави и посегна към друга дреха.
До стената седеше млада жена.
Лицето ѝ беше бледо, едната ѝ ръка беше превързана, а до краката ѝ имаше отворена раница.
Възрастна жена стоеше до маса с термос, бутилки вода и няколко пакета храна.
Тя беше произнесла думите, които чух.
Емилия вдигна глава.
— Не се опитвам да взема чуждо дете, Рада. Опитвам се да помогна на майка му да го изведе на безопасно място.
Момчето се притисна към нея.
И тогава дъщеря ми го погали по косата с толкова нежно движение, че сърцето ми се сви.
Същата ръка, в която всяка вечер виждах цигара.
Същото момиче, което аз вече бях започнала да осъждам, без да разбирам какво се опитва да понесе.
Отстъпих от прозореца и настъпих сух клон.
Всички вътре се обърнаха.
На прага
Емилия излезе първа.
Когато ме видя, не се изненада толкова, колкото очаквах.
Изглеждаше уморена.
Прекалено уморена дори за гняв.
— Проследи ли ме?
Не отговорих веднага.
Гледах корема ѝ, калните обувки, ръцете, които още трепереха.
— Кои са тези хора?
Тя скръсти ръце.
— Хора, на които няма да помогне, ако започнеш да викаш.
Заболя ме.
Но си дадох сметка, че първият ми порив действително беше да заговоря високо.
Да настоявам.
Да взема всичко в ръцете си.
Все едно, ако започна да командвам, страхът ми ще намалее.
Поех въздух.
— Няма да викам.
Емилия ме гледа няколко секунди.
После се отмести.
Влязох.
Сградата не беше обитавана изцяло. Намирахме се в странично помещение, до което имаше отделен вход. Имаше ток, вода и няколко стари легла.
Не беше място, в което някой би искал да живее.
Беше място, в което някой се беше съгласил да остане, защото се страхуваше повече от друго.
Виктория и Мартин
Жената на матрака се казваше Виктория.
Момчето — Мартин.
Той държеше ръкава ѝ и ме наблюдаваше, без да мигне.
Представих се.
Не протегнах веднага ръце към него.
Виктория се опита да стане, но Емилия я спря.
— Не е нужно.
Рада, възрастната жена, дръпна стол за мен.
Беше работила като медицинска сестра. След закриването на отделението продължила да наглежда част от помещенията за собственика на сградата.
Не беше управителка на официален център.
Не ръководеше тайна болница.
Беше жена, която беше отворила една стая на хора, дошли в отчаяние, и вече започваше да разбира, че сама не може да се справи с всичко, което е приела.
Емилия остана права.
— Виктория е бившата жена на Даниел.
Погледнах младата жена.
Бях чувала за този брак.
От него.
Разказваше, че жена му го е изоставила и че отдавна нямат нищо общо.
За дете не беше споменавал.
Виктория погледна към сина си.
— Не е вярно почти нищо от онова, което говори за нас.
Откъде се познаваха
Виктория беше намерила Емилия в салона.
Първоначално дошла като клиентка.
Не ѝ казала веднага коя е.
После я попитала дали излиза с Даниел.
По онова време дъщеря ми вече беше прекратила отношенията с него и знаеше за бременността.
Разговорът между двете започнал трудно.
Емилия решила, че жената е изпратена от него.
Виктория помислила, че дъщеря ми няма да ѝ повярва.
Но постепенно разпознали сходни неща.
Обещанията.
Подаръците.
Контрола.
Начина, по който той превръщал собствените си действия в чужда вина.
Нямаше нужда да ми разказват подробности, за да разбера.
Достатъчно беше да видя как Виктория се обръща към вратата при всеки шум.
Същото движение бях забелязвала и у Емилия.
Бях го приела за раздразнение.
Сега разбирах, че често е било страх.
Защо бяха там
Виктория беше напуснала жилището, в което живеела с Мартин, след ново насилие и заплахи.
Не беше успяла да вземе всичко необходимо.
Даниел имал ключове, достъп до много от документите и навика да научава къде отива.
Страхувала се да се върне при близките си, защото той знаел адресите.
Емилия потърсила Рада, която познавала отдавна.
Първата нощ трябвало да бъде само една нощ.
После следващата възможност за настаняване се забавила.
Един контакт не отговорил.
Друг човек се отказал да помогне.
Междувременно Виктория не искала да излиза, а Мартин имал нужда от храна, дрехи и грижа.
Емилия започнала да носи необходимото.
Не беше организирала бягство през граници.
Не беше решила да взема детето.
Опитваше се да свърже майката с хора, които могат да помогнат, докато самата тя едва държеше своя живот събран.
И правеше това нощем, защото тогава се чувстваше по-малко видима.
По-малко наблюдавана.
По-малко разпитвана.
Червените петна
Погледнах към Мартин.
На едното му коляно имаше малка лепенка.
Виктория проследи погледа ми.
Обясни, че няколко дни по-рано той бил паднал, а когато го пренасяли и успокоявали, Емилия изцапала дрехите си.
Не беше онова, което въображението ми беше построило около бялата тениска.
И точно това ме засрами.
Бях превърнала няколко петна, кални обувки и мълчание в доказателство за нещо страшно, без да попитам по начин, на който дъщеря ми може да отговори.
Или по-точно — бях питала.
Но всеки въпрос звучеше като обвинение.
Къде беше?
Как можеш?
Защо се държиш така?
Емилия ме гледаше.
— Сега знаеш.
В гласа ѝ нямаше тържество.
Само изтощение.
И нещо, което приличаше на очакване да я нападна от нова посока.
Защо не ми беше казала
Попитах я.
Тя се усмихна без веселие.
— Защото ти още се надяваш да се разбера с него.
Отворих уста.
После я затворих.
Бях казвала това.
Не след като научих всичко за насилието, но и след като вече знаех достатъчно.
Бях говорила за бащинство.
За отговорност.
За това, че може би, когато детето се роди, той ще се промени.
Бях се обадила и на майка му, убедена, че тя ще го накара да се държи разумно.
Емилия беше научила.
Не ми беше простила.
— Когато ти разказах, ти започна да мислиш как да подредиш семейството — каза тя. — Аз се опитвах да се измъкна от него.
Виктория отмести поглед, за да ни остави поне малко лично пространство.
Не започнах да се защитавам с добрите си намерения.
Бяха добри.
Но последствията от тях не бяха.
— Сгреших — казах.
Емилия не отговори.
Имаше право да не ѝ е достатъчно.
Думите на Рада
Обърнах се към нея.
— Какво имахте предвид, че няма да ѝ простя?
Рада изглеждаше засрамена.
Беше говорила от страх.
Страх, че Емилия се излага на опасност.
Че Даниел може да ги обвини в какво ли не.
Че аз ще разбера всичко и ще започна да обвинявам дъщеря си, задето помага на чуждо дете, докато отхвърля собствената си бременност.
Емилия се обърна към нея.
— Да искам Мартин да е добре не означава, че съм длъжна да искам да бъда майка.
Рада кимна бавно.
Не беше съгласна с всичко.
Личеше си.
Но спря да спори.
Аз седях на стола и се опитвах да приема същото.
Бях гледала нежността на дъщеря си към момчето и за един миг в мен се беше появила надеждата, че това е доказателство.
Че „все пак ще обикне бебето“.
Дори там, в онази стая, още се опитвах да използвам състраданието ѝ, за да получа от нея желаното бъдеще.
Не ги взех веднага у дома
Първият ми порив беше да кажа:
— Събирайте си нещата. Идвате с мен.
После погледнах Виктория.
Тя ме познаваше от двайсет минути.
Нямаше причина да ме последва само защото аз внезапно съм разбрала колко сериозно е всичко.
Попитах какво вече са предприели.
С кого са говорили.
Каква помощ чакат.
Емилия извади телефона си и показа контактите.
Имало уговорена среща за следващия ден с организация, която можела да ги насочи към правна и социална подкрепа.
Но една нощ отново се беше превърнала в няколко.
Не биваше да продължават да разчитат само на стаята на Рада.
Този път не се обадих на Даниел.
Не потърсих майка му.
Помолих Виктория да ми каже с какво би се съгласила да помогна.
После започнахме оттам.
Следващият ден
Беше дълъг.
Не намерихме едно вълшебно място, където всичко се решава веднага.
Имаше разговори.
Сигнали.
Медицинска грижа за Виктория.
Правна помощ.
Уточняване на безопасното настаняване на нея и Мартин.
Емилия настояваше да остане през цялото време.
В един момент видях, че едва стои права.
Помолих я да седне.
Тя веднага се напрегна.
— Няма да ме прибираш, преди да знам къде отиват.
— Няма — отвърнах. — Ще ти донеса вода.
Това беше малка разлика.
За нея явно не беше малка.
Седна.
Остави телефона на коленете си и за пръв път от седмици позволи на друг човек да поеме едно конкретно нещо.
Мартин заспа на стола до майка си.
Държеше в ръка малка платнена играчка, която Емилия беше донесла от нашия дом.
Беше една от покупките ми за бъдещото бебе.
Този път не се почувствах ограбена.
Играчката беше там, където имаше нужда от нея.
Терасата
Няколко дни по-късно застанах до Емилия на терасата.
Не с въпрос.
Не с укор.
Беше оставила бутилката на масичката и гледаше улицата.
Казах:
— Страх ме е за теб.
Тя въздъхна.
Очакваше продължението.
„За бебето.“
„Как можеш.“
„След всичко, което съм направила.“
Не го казах.
— Не знам как да ти помогна, когато всеки наш разговор започва с това, че трябва да си различна.
Тя ме погледна.
За първи път аз не говорех като човек, който има решение и чака другият да се подчини.
— Не знам как да бъда различна в момента — отвърна.
Седнах до нея.
Не обявих пушенето и пиенето за безобидни.
Не се престорих, че страхът ми е изчезнал.
Но разбрах, че ако превръщам всяка бутилка в съд над характера ѝ, няма да стигнем до помощта, от която има нужда.
Попитах дали ще се съгласи да поговори с лекар открито за всичко.
Не само за бременността.
След известно време каза:
— Ако не отговаряш вместо мен.
Обещах.
Първият честен преглед
Отидохме заедно, но не влязох с нея веднага.
Тя първо поиска да говори сама.
Беше ми трудно.
Бях ѝ майка.
Бях се тревожила за нея от първия ден на живота ѝ.
Но беше на двайсет и седем.
И през последните месеци достатъчно хора бяха действали така, сякаш тялото ѝ е общ семеен въпрос.
Когато ме повикаха, Емилия вече беше разказала за употребата на алкохол и цигари, за преживяното насилие и за състоянието си.
Последваха прегледи и конкретен план за грижа.
Не получихме обещание, че всичко ще е наред.
Не получихме и присъда, че дъщеря ми е безнадежден човек.
Говореше се за медицинско проследяване, за подкрепа и за онова, което може да бъде направено оттук нататък.
Емилия задаваше въпроси.
Понякога рязко.
Лекарката не се сърдеше.
Аз седях до нея и се учех да не превеждам всеки неин страх като непослушание.
Бебето
След този преглед дойде разговорът, който отлагахме от месеци.
Не за Даниел.
За това какво ще стане след раждането.
Емилия каза ясно, че не иска да отглежда детето.
Първо усетих познатата болка.
Вече бях купувала дрехи.
Бях си представяла кошара в стаята.
Бях мислила как ще изглежда, как ще ме нарича, как ще го водя в парка.
Бях започнала да обичам бъдеще, което дъщеря ми никога не беше обещавала да ми даде.
— Аз мога да помагам — казах.
Тя затвори очи.
— Знам.
После ме погледна.
— Но ти все ми предлагаш помощ за живот, който аз не искам.
Тези думи ме нараниха.
Не защото бяха жестоки.
Защото бяха точни.
Не взехме решение за една вечер.
Тя получи отделни консултации, включително за възможностите след раждането и необходимите законови процедури.
Не уредихме нищо тайно.
Не търсихме „добри хора“, на които просто да дадем дете.
Това беше човешки живот, не задача, която можем да приключим с познат на познат.
Даниел ни потърси
Първо звъня на Емилия.
После на мен.
Говореше така, сякаш сме попаднали под чуждо влияние.
Попита защо Виктория разпространява лъжи.
Каза, че е загрижен за сина си.
Каза и че има права по отношение на бебето, което Емилия носи.
Не спорих с него по телефона за правни въпроси.
Не приемах думите му за окончателна истина само защото ги произнася уверено.
Всичко се обсъждаше с хората, които представляваха и защитаваха конкретните интереси на жените и децата.
Запазвахме съобщенията.
Предавахме необходимото.
Не му съобщавахме адреси, за да бъде спокоен.
Не ходехме на семейни срещи, на които баща му щеше да обясни как е най-разумно всички да замълчат.
За първи път не се опитвах да превърна влиятелното му семейство в източник на решение.
Вече виждах колко често точно това влияние беше било част от страха.
Виктория
Тя започна да се възстановява.
Не бързо.
Не без трудности.
Имаше дни, в които искаше да се откаже от всичко, защото процедурите и въпросите я изтощаваха.
Имаше и моменти, в които Мартин питаше за баща си и тя се разпадаше от чувство за вина.
Емилия го чуваше.
Понякога оставаше с него, докато Виктория разговаряше със специалист.
Но вече не ходеше тайно нощем с торби храна.
Не беше единствената им опора.
Това беше важно и за двете.
Веднъж Виктория каза:
— Ти ми помогна да изляза. Не трябва сега да живееш вместо мен.
Емилия се засмя уморено.
После заплака.
Мисля, че дотогава беше държала чуждото спасение като нещо, върху което още може да има власт.
Не можеше да промени случилото се със собственото си тяло.
Но можеше да занесе храна.
Да намери дрехи.
Да бъде полезна.
Трябваше да се научи, че има право на грижа и когато не спасява никого.
Раждането
Не приличаше на онова, което някога бях си представяла за първото си внуче.
Нямаше подготвена семейна радост.
Нямаше баща в коридора с букет.
Имаше дъщеря ми, уплашена и уморена, и медицински екип, който се грижеше за нея и за детето.
Попита ме дали ще остана.
Казах да.
Не я молих в последния момент да промени решението си.
Не ѝ обясних, че когато види бебето, непременно ще почувства друго.
Не можех да знам какво ще почувства.
Когато детето се роди, имаше нужда от наблюдение и грижи.
Емилия също.
Разговорите продължиха и след раждането. Не беше въпрос на един подпис, положен в момент на изтощение.
Постепенно, с необходимата независима подкрепа и по законовия ред, тя потвърди решението си да не поема отглеждането му.
Аз плаках.
Но не пред нея с молба да спре сълзите ми, като пожертва избора си.
За тази болка трябваше да потърся свое място.
Детето не изчезна
Първо бяха уредени непосредствените грижи и безопасното му настаняване.
По-късно, след необходимите процедури и решения, то намери осиновително семейство.
Не получихме право да влизаме в живота му, когато ни стане мъчно.
Не го превърнахме в тайно продължение на нашето семейство.
Емилия получи информацията, която можеше да ѝ бъде предоставена по съответния ред.
Пазеше документите.
Понякога искаше да говори за това.
Друг път не.
Не стана безчувствена, само защото беше взела решение.
Имаше тъга.
Имаше облекчение.
Имаше гняв към обстоятелствата, които я бяха поставили пред него.
Нито едно чувство не отменяше останалите.
Аз постепенно започнах да разбирам, че да уважа решението ѝ не означава никога повече да не ме боли.
Означава да не превръщам болката си в дълг, който тя трябва да изплати.
„Не ме наричай така“
Една вечер, месеци след раждането, Емилия видя старата бебешка торба в гардероба.
Не бях прибрала всичко достатъчно внимателно.
Извади една малка жилетка.
Стоях на вратата.
— Ако искаш, ще…
Тя ме прекъсна.
— Не ми казвай какво трябва да чувствам.
Замълчах.
После сама добави:
— И повече не ме гледай така, сякаш съм чудовище.
Думата ме удари.
Никога не ѝ я бях казвала директно.
Но явно не е било необходимо.
Седнах на леглото.
— Съжалявам.
Тя ме гледаше недоверчиво.
— Мислех, че ако те засрамя достатъчно, ще започнеш да се пазиш. Не разбирах колко си наранена.
Емилия остави жилетката.
— Аз също не знаех как да се пазя.
Тогава я прегърнах.
Не за да отменя разговора.
Защото тя сама се приближи.
Делата
Случаите на Емилия и Виктория не се решиха едновременно.
Имаше различни факти, доказателства и процедури.
Не всяко тяхно преживяване можеше да бъде установено по един и същи начин.
Бяха проверени съобщения, медицински данни, свидетелства и други обстоятелства.
Даниел отричаше.
После променяше части от разказа си.
Семейството му се опитваше да влияе на хората около нас, но не можеше да накара вече събраните доказателства да изчезнат с една среща.
Отне години.
През това време Емилия трябваше да живее.
Не можеше да отлага всичко, докато някой произнесе окончателното решение.
В крайна сметка Даниел беше осъден за доказаното насилие.
Дъщеря ми не празнува.
Излезе от сградата и поиска да се приберем.
По пътя попита дали има нещо за ядене.
Такъв обикновен въпрос.
Направихме вечеря.
После тя се затвори в стаята си и този път не се уплаших от затворената врата.
Знаех, че има право да остане сама, без да е изоставена.
Салонът
Емилия се върна на работа постепенно.
В началото не издържаше цял ден.
После започна да приема повече клиенти.
Имаше приятелки, които останаха.
Имаше и хора, които изчезнаха, защото не знаеха как да говорят с нея и предпочетоха да не опитват.
Тя се ядосваше.
После намираше други хора.
Не се влюби отново веднага.
Не беше необходимо нов мъж да доказва, че още заслужава любов.
Купи си хубави обувки с първите пари, които успя да отдели.
Записа курс, който отлагаше.
Пътува за два дни с приятелка.
Постепенно в разговорите ни се появиха неща, които нямаха връзка с Даниел.
Недоволна клиентка.
Смешна снимка.
План за смяна на работното място.
Понякога се улавях, че слушам с усмивка, без да преценявам дали тя е „достатъчно добре“.
После тя се разстройваше от нещо малко и аз трябваше да си напомня, че възстановяването не върви по права линия.
Мартин порасна
Продължихме да виждаме Виктория и сина ѝ.
Не постоянно.
Не като семейство, събрано само от едно общо престъпление.
С времето имаха свой ритъм.
Виктория започна работа.
Мартин тръгна на училище.
Емилия му помагаше да избере подарък за рождения ден на майка си и спореше с него дали всичко може да се реши с пластмасов динозавър.
Един следобед той я попита защо толкова обича да му купува книжки.
Тя отвърна:
— Защото после ме оставяш да ги чета и аз.
Момчето се замисли.
После реши, че това е справедливо.
Гледах ги и вече не си казвах:
„Ето, тя все пак има майчински чувства.“
Беше обич.
Не всяка обич трябва да бъде преименувана така, че да изпълни чужд план.
Тя можеше да бъде важен човек за едно дете, без да е длъжна да бъде майка на друго.
Старата сграда
Никога не се върнах там.
Рада затвори помещението, след като Виктория и Мартин бяха изведени.
По-късно тя започна да помага по друг начин — чрез хора и организации, които можеха да осигурят повече от една стая и добра воля.
Веднъж ми каза:
— Мислех, че щом не съм отказала, значи съм направила достатъчно.
Разбирах я.
Аз също бях мислила, че щом дъщеря ми има покрив, храна и майка, която се тревожи, значи съм до нея по начина, от който има нужда.
Но можеш да си в една кухня с човек и да не го чуваш.
Можеш да му купуваш бебешки дрехи, докато той се опитва да ти каже, че не иска живота, който си подготвила.
Можеш да наричаш контрола грижа толкова убедено, че самата ти да не забележиш разликата.
Не престанах да съм майка, която се тревожи.
Научих се по-често да питам, преди тревогата да стане заповед.
Една обикновена вечер
Емилия вече живееше отделно, когато дойде у дома с две торби продукти.
Беше решила да готви.
Аз веднага започнах да ѝ казвам къде какво е.
Тя ме погледна.
— Мамо, живях тук двайсет и седем години.
Засмях се.
После наистина се отдръпнах.
Седнах на масата и я оставих да реже зеленчуците по свой начин, който според мен беше излишно бавен.
Не го казах.
По едно време тя ме попита дали искам чай.
Кимнах.
Постави чашата пред мен и започна да разказва за работа.
Слушах.
Не я прекъсвах, за да проверя дали е яла.
Не търсех в лицето ѝ доказателство, че всичко вече е поправено.
Не очаквах да ме награди с бъдеще, в което аз ще получа всичко, за което съм мечтала.
Беше преживяла нещо, което не бих могла да изтрия.
Беше взела решения, които на мен ми бяха трудни.
Беше направила и неща, за които можех да се тревожа, без да я превръщам в лош човек.
Но преди всичко останало тя беше там.
Говореше за клиентка, която настоявала цветът да бъде „същият, но съвсем различен“.
Разсмяхме се.
После Емилия се обърна към котлона, а аз останах с топлата чаша в ръце.
Някога бях стояла пред един прозорец и бях мислила, че ще видя чудовище.
Видях ранена жена, която се опитва да помогне на други ранени хора.
Това не правеше всяко нейно решение правилно.
Не я превръщаше и в светица.
Позволи ми най-после да видя човека, когото толкова дълго бях затрупвала с очаквания.
Не бъдещата майка.
Не бъдещата съпруга.
Не жената, която трябва да ме направи баба.
Моята дъщеря.
Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
