реклама
— Вземи я. Аз ще си купя друга.
Излъгах.
В портмонето ми имаше пари за билета до село и малко стотинки, които вече бях броила два пъти.
Баницата беше още топла.
Купих я от павилиона на гарата в Мездра и я държах с две ръце, за да стопля пръстите си през хартията.
Мъжът седеше на съседната пейка.
Не беше поискал нищо.
Просто гледаше към храната, после отвръщаше очи, щом се обърна към него.
До краката му имаше малък куфар.
На коленете — разтворен тефтер.
Беше февруари.
В чакалнята влизаше студ всеки път, когато някой отвореше вратата.
Прибирах се след нощна смяна. Работех като санитарка, а онази сутрин бях останала още два часа, защото колежката се беше обадила, че детето ѝ е болно.
Исках само да седна.
Да изям нещо.
Да се прибера, преди печката вкъщи да е изстинала съвсем.
Мъжът носеше хубаво палто, но ръкавът му беше изцапан. Косата му беше сплескана от едната страна, сякаш беше спал седнал.
Не изглеждаше пиян.
Изглеждаше така, както понякога изглеждат хората в болничния коридор, след като са чули нещо, за което не са били готови.
Попитах го дали е добре.
Той ме погледна и поклати леко глава.
После посочи тефтера.
На страницата имаше написани няколко думи на чужд език.
Не ги разбрах.
— Чужденец си значи.
Кимна.
Погледна часовника над вратата.
После таблото.
Опитах да попитам накъде пътува, но той само притисна устни и сведе очи.
Видях, че ръката му трепери.
Не знаех дали е от студ, глад или нещо друго.
Разгънах хартията около баницата.
— Вземи.
Той веднага отмести ръце.
Поклати глава.
— Не ми е последната храна на света — казах.
Това поне беше вярно.
Вкъщи имах картофи.
Сложих пакета на пейката между нас.
Не исках да стоя над него и да чакам да приеме.
Обърнах се към прозореца.
След малко чух шумоленето на хартията.
Ядеше бавно.
След първите няколко хапки спря и закри очите си с длан.
Престорих се, че не виждам.
Има моменти, в които най-много помагаш, като оставиш човека да не обяснява.
Когато погледна отново към мен, извади химикалка.
Посочи себе си, после написа нещо в тефтера.
Име, предположих.
Не успях да го произнеса.
Той посочи мен.
— Радка — казах. — Радка Милева.
Записа го внимателно.
Показа ми буквите, за да проверя.
Бяха латински, но името се разбираше.
Кимнах.
Той подчерта фамилията.
После сложи длан върху гърдите си.
Не каза нито дума.
Влакът ми обявиха малко след това.
Станах и вдигнах торбата.
Мъжът също се изправи.
За миг помислих, че ще тръгне след мен, но той само ми подаде ръка.
Стисна я с две длани.
Ръцете му бяха студени.
— Хайде. Да стигнеш, закъдето си тръгнал — казах.
Не знам дали разбра.
Когато се обърнах от вратата, още стоеше до пейката.
Тефтерът беше притиснат под мишницата му.
Хартията от баницата — сгъната на малък квадрат в ръката.
Вкъщи изядох два картофа със сол.
После легнах.
Не разказах случката веднага на никого.
Нямаше какво толкова да се разказва.
Дадох закуска на човек, който изглеждаше, че има нужда от нея.
Две години са много време за такъв спомен.
През тях смених работата, оперирах коляното си и изпратих сина ми да работи в друг град.
Понякога, когато минавах през гарата, поглеждах към същата пейка.
Но лицето на непознатия постепенно започна да се губи.
Помнех най-вече ръцете му.
И как старателно записа името ми.
В онзи четвъртък бях у дома.
Тъкмо свалях тенджерата от печката, когато се почука.
Пред портата стоеше жена на около четирийсет години.
До нея имаше млад мъж с папка.
На земята — малък тъмен куфар.
Жената ме погледна внимателно.
— Госпожа Радка Милева?
Потвърдих.
Тя се обърна към мъжа, който явно превеждаше.
Каза нещо тихо.
После отвори чантата си.
Извади тефтер.
Познах го, преди да видя страницата.
Сивата корица.
Ластика отстрани.
Малкото тъмно петно до долния ръб.
Жената го отвори на мястото с моето име.
Под него имаше още няколко реда, написани с различен почерк.
— Това е било у баща ми — преведе младият мъж. — Търсим Ви от няколко месеца.
Погледнах жената.
— Добре ли е той?
Тя разбра въпроса още преди превода.
Притисна тефтера към себе си.
После отвори куфара и извади плик, върху който беше написано същото име.
Моето.
— Преди да Ви го дам — преведе мъжът, — трябва да Ви кажа защо баща ми не е могъл да говори с Вас онази сутрин.
— След операция на гърлото баща ми беше останал без глас — каза жената, а младият мъж преведе думите ѝ. — Когато сте го срещнали, още се учеше да общува по друг начин.
Погледнах тефтера.
Спомних си как непознатият беше посочил страницата, а аз бях решила, че просто не разбира езика.
Не ми беше минало през ума, че може да разбира повече, отколкото успява да каже.
— Защо е бил сам?
Жената изслуша превода.
Пое въздух и отговори.
— Защото е настоявал. Искал е да направи едно пътуване, което отлагал дълго. Казваше, че болестта вече му е взела достатъчно и не иска да му вземе и това.
Поканих ги вътре.
Не можех повече да стоя на портата с чувството, че всеки отговор ще доведе до нещо, което не съм готова да чуя.
В кухнята жената седна на мястото до прозореца.
Преводачът се представи като Борис.
Работел с нея по издирването ми.
Тя остави тефтера пред себе си и прибра ръце в скута.
Попитах дали иска вода.
Кимна.
Докато пълнех чашите, погледът ми пак отиде към плика с моето име.
Беше написано със същите внимателни букви, които помнех от гарата.
— А баща ви добре ли е сега?
Тя сведе очи.
Този път не беше нужно Борис да превежда отговора веднага.
Разбрах по лицето ѝ.
— Почина преди пет месеца — каза той тихо.
Оставих каната.
Не познавах този човек.
Бях седяла до него по-малко от час.
И все пак ми стана мъчно така, сякаш някой току-що беше затворил врата, през която съм мислела, че още може да се мине.
Жената видя, че се разстроих.
Побърза да каже нещо.
Борис преведе:
— Не е дошла, за да Ви натъжи. Баща ѝ е искал да Ви намери. Не е успял да довърши това сам. Тя е обещала да опита.
Седнах срещу нея.
— За една баница ли?
Борис повтори въпроса на нейния език.
Тя се усмихна тъжно.
После отвори тефтера.
Не на страницата с името ми.
Няколко листа по-напред.
Там имаше рисунки.
Бързи скици на хора, прозорци, куфари, ръце.
Не бях забелязала нищо такова на гарата.
Тогава гледах само думите, които не можех да прочета.
Жената прелисти внимателно.
Спря.
Обърна тефтера към мен.
На страницата бях аз.
Не беше снимка.
Нямаше как да е толкова точно.
И все пак се познах веднага.
Шалът, вързан ниско под брадичката.
Старото палто.
Торбата до краката ми.
Дори начинът, по който седях — леко приведена напред, с длани около хартиения пакет.
До рисунката имаше дата.
Онази сутрин.
Под нея — моето име.
Прокарах пръст близо до листа, без да го докосвам.
— Той това на гарата ли го е нарисувал?
Жената отговори.
— Започнал го е, след като сте се обърнали към прозореца. Довършил го е във влака.
Изведнъж се смутих.
Сякаш ме бяха видели в момент, в който не съм знаела, че някой ме гледа.
Не изглеждах красива на рисунката.
Изглеждах изморена.
Истински изморена.
Но не и жалка.
Това ме задържа над страницата по-дълго.
Баща ѝ бил художник и илюстратор.
Не човек, чието име всеки ще разпознае.
Работел за издателства, рисувал корици, понякога приемал портрети.
Имало добри години и трудни години.
Болестта го принудила да намали работата.
Не изгубил ръцете си.
Не изгубил способността да рисува.
Но загубата на гласа го променила повече, отколкото близките му очаквали.
Той, който някога разказвал дълго и обичал да се шегува, започнал да избягва срещи.
Уморявал се да чака хората да прочетат написаното.
Някои ставали нетърпеливи.
Други започвали да говорят за него, сякаш не присъства.
Дъщеря му разказваше бавно.
Не правеше от него светец.
Каза, че понякога бил рязък.
Че отказвал помощ, после се ядосвал, когато не може да се справи.
Че всички се учели, не само той.
Пътуването до България било свързано със съпругата му.
Тя имала семейни корени тук.
Приживе двамата често говорели, че ще дойдат и ще потърсят местата, за които тя знаела от разказите на родителите си.
Все отлагали.
Работа.
Грижи.
После тя починала.
Той останал с едно обещание, което вече не можел да изпълни така, както са го замисляли.
След операцията решил да тръгне.
Дъщеря му предложила да дойде с него.
Отказал.
Не защото не я обичал.
Искал поне за няколко дни да не бъде човекът, когото всички наблюдават тревожно.
Показал ѝ маршрута.
Уговорили се да се чуват.
Взел тефтера.
Смятал, че ще се оправи.
На някои места се оправил.
На гарата в Мездра вече бил изтощен.
— Не е имал пари ли? — попитах.
Борис преведе.
Жената поклати глава.
Имал карта.
Имал билет.
Имал и малко пари, но предната вечер част от нещата му били останали в забравена чанта, която тогава още се опитвал да открие.
Телефонът му бил почти изтощен.
Няколко дребни затруднения се натрупали, докато вече не можел да ги обясни спокойно.
Преди да седне на пейката, се опитал да попита за храна и помощ.
Показвал написаното.
Не навсякъде го прочели докрай.
На едно място решили, че проси.
На друго му отговорили бързо и продължили работа.
Не знаеха какво му е.
Не бяха длъжни да знаят всичко.
Но той вече се чувствал като пречка.
Когато аз го заговорих, бил престанал да опитва.
Спомних си как отблъсна пакета.
Тогава реших, че се притеснява да приеме храна от непозната жена.
Това също било вярно.
Но имало и друго.
Не искал още един човек да го гледа със съжаление.
Дъщеря му обърна следващата страница.
Борис прочете няколко реда от бележките.
— „Тя не стоеше над мен. Остави храната между нас и се обърна. Позволи ми да реша дали да я взема.“
Сведох очи.
Не го бях обмисляла толкова.
Просто ми се струваше, че няма нужда да го наблюдавам как яде.
— „Когато очите ми се напълниха, тя не започна да ме утешава с думи, които не разбирам. Не ме попита защо плача. Остана до мен.“
Борис спря.
В кухнята се чуваше само хладилникът.
Аз гледах петното от чай върху покривката и не знаех какво да правя с това, че някой е запомнил толкова внимателно нещо, което за мен беше обикновен жест.
— Аз не знаех — казах.
Жената изчака превода.
После отговори с една дума.
Борис се усмихна леко.
— Точно това е било важно за него.
Тя не очакваше да ѝ разкажа колко добър човек съм.
Не ми задаваше въпроси, за да се разплача още.
Просто ми предаваше нещо, което баща ѝ беше оставил.
Това ме успокои.
Попитах я как са ме намерили.
Само име и една гара не изглеждаха достатъчни.
Оказа се, че наистина не били.
Първо се опитвали с писма и запитвания.
После тя дошла в България и потърсила помощ.
Показвала рисунката.
Казвала името.
Питала хора, които работят наоколо.
Не всеки помнел.
Не всеки искал да се намесва.
Но една жена от павилионите разпознала палтото ми и казала, че редовно ме е виждала след смяна.
Оттам тръгнали следващите въпроси.
Накрая стигнали до бивша моя колежка, която първо се свързала с мен, без да ми обясни напълно защо пита дали още живея на същото място.
Сега разбирах онзи странен разговор.
Жената побутна плика към мен.
— Това е писмото му до Вас.
Погледнах Борис.
— Ще ми го прочетеш ли?
Той кимна.
Отворихме го заедно.
Първият лист беше изписан на ръка.
Вторият съдържаше по-кратка бележка, добавена по-късно.
Нямаше официални печати.
Нямаше нещо, което да ме кара да подписвам веднага.
Само човек, който се опитваше да ми каже онова, което на гарата не беше могъл.
„Госпожо Радка,
Не знам дали помните мъжа с тефтера. Аз Ви помня.
Помня, че държахте закуската си така, както човек държи нещо, от което има нужда. И въпреки това ми я дадохте.“
Спрях Борис.
— Откъде е знаел?
Жената погледна ръцете ми.
После каза тихо:
— Не е знаел. Предположил е.
В писмото той не твърдеше, че баницата го е излекувала.
Не пишеше, че след нея всичко станало лесно.
Пишеше, че онази сутрин му помогнала да направи следващото нещо.
Да намери служител.
Да покаже билета.
Да изпрати съобщение на дъщеря си.
Да признае, че има нужда от съдействие, вместо да се ядосва на себе си.
След пътуването продължил да рисува.
Първо малко.
После повече.
Започнал поредица за хора, чиито жестове остават незабелязани.
Не герои.
Жена, която държи вратата.
Мъж, който чака съседа си, защото той върви бавно.
Човек на пейка, който дели храната си.
Аз бях сред тях.
Не защото съм направила най-много.
А защото съм се случила в ден, когато той вече е очаквал от всички нетърпение.
Дъщеря му отвори куфара.
Под писмата имаше плосък пакет, защитен между две твърди плоскости.
Извади го внимателно.
Когато махна опаковката, видях картината.
Същата пейка.
Същото палто.
Но този път хартията с баницата беше между две фигури.
Моето лице се виждаше отстрани.
Неговото почти не се виждаше.
Беше нарисувал ръцете ни.
Моите вече отдръпнати.
Неговите, които още се колебаят да вземат пакета.
Гледах дълго.
Не разбирах от изкуство.
Не знаех как да кажа защо ми въздейства.
Накрая само попитах:
— Това за мен ли е?
Жената кимна.
Тогава се разплаках.
Не заради стойността.
Не я знаех.
Защото цял живот бях свикнала да ме виждат като човек, който чисти след другите, бърза за автобуса и гледа да не пречи.
А някой ме беше нарисувал така, сякаш заслужавам да бъда запомнена.
В плика имаше и още нещо.
Бележка за решение, което той бил взел за част от приходите от последните си работи.
Дъщеря му обясни.
Той искал да ми бъде дадена определена сума.
Не огромна.
Не къща.
Не милиони, които да променят всичко за една нощ.
Шест хиляди евро.
Когато Борис произнесе сумата, аз веднага поклатих глава.
— Не.
Жената се наведе напред.
Каза нещо бързо.
Той изчака да довърши.
— Моли Ви първо да чуете. Няма условие. Не трябва да връщате нищо. Не трябва да се снимате или да разказвате историята пред хора.
Пак поклатих глава.
— Дадох му храна. Не съм му я продала.
Тя остана спокойна.
После каза:
— А тя не купува случилото се. Изпълнява волята му да сподели нещо свое с Вас.
Поисках време.
Това сякаш ги облекчи.
Не бяха дошли да ме притискат.
Оставиха ми копията на необходимото и контактите.
Уговорихме се, че ще ги прегледам с човек, на когото имам доверие.
Нямаше да приемам важни неща на кухненската маса, докато плача над картина.
Борис сам каза, че така е разумно.
След това прибрахме документите.
Сварих кафе.
Нарязах хляб.
Извадих сирене и домати.
Жената се засмя през сълзи, когато видя как подреждам чиниите.
— Казва, че баща ѝ е бил прав — преведе Борис.
— За кое?
— Че вероятно няма да ги оставите да си тръгнат гладни.
За първи път от началото на посещението се засмях и аз.
Тогава ми разказа за него не като за болен човек.
За това как оставял моливи по всички маси.
Как забравял рождения си ден, но помнел лицата на хора, срещнати преди трийсет години.
Как можел да бъде ужасно упорит, когато смята, че знае кое е най-добре.
Как след загубата на гласа започнал да пише прекалено кратко и всички вкъщи се карали, защото понякога едно изречение без тон изглежда по-сурово, отколкото е било замислено.
Показваше ми снимки.
На млада възраст.
С жена си.
С нея като дете.
В работното му помещение.
Постепенно мъжът от пейката придоби живот, който нямаше нищо общо с мен.
Това беше хубаво.
Не исках да го запомня само като човек, на когото съм дала баница.
Както и тя не искаше да го помни само с последната болест.
Когато си тръгнаха, не знаех дали някога ще ги видя отново.
Жената ме прегърна.
Първо внимателно.
После по-силно.
Не беше прегръдка на човек, който е приключил задача.
Беше на дъщеря, която току-що е получила още един малък спомен за баща си.
Тя ми беше донесла неговата благодарност.
Аз ѝ бях разказала как е сгънал хартията.
Как е станал, за да ми подаде ръка.
Как ме е изпратил с поглед до вратата.
Неща, които той не беше написал.
Неща, които тя нямаше откъде другаде да научи.
На портата ме попита дали може понякога да ми пише.
Казах, че може.
Борис обеща да помага с превода, когато нещо не се разбира.
После останах сама в двора.
С картината в ръце.
Синът ми се обади вечерта.
Разказах му.
Първо се притесни.
Попита дали съм подписала нещо.
Дали са искали банкови данни.
Дали някой не се опитва да ме измами.
Не му се разсърдих.
И аз щях да попитам същото, ако той ми беше разказал подобна история.
Когато чу, че съм поискала време и ще проверя всичко, се успокои.
После замълча.
— Мамо, защо не си ми казала тогава, че си останала без закуска?
Погледнах към печката.
Бяха минали две години.
— Защото не съм останала без храна. Имах какво да ям вкъщи.
— Все така отговаряш.
Гласът му не беше обвинителен.
Беше уморен.
Като на човек, който изведнъж разбира, че майка му му разказва трудностите едва когато вече са минали.
Той знаеше за коляното.
Знаеше за операцията.
Беше помогнал, колкото можа.
Но аз бях премълчала колко ми тежи възстановяването след това.
Колко пъти избирам да не изляза, защото стълбите ме изморяват.
Колко отлагам неща, които струват пари, макар да могат да направят живота ми по-лек.
Не бях искала да го товаря.
Сега чувах, че и това има цена.
— Искам да знам, преди да се е наложило непознат да ти помогне — каза той.
Седнах.
— Не е твоя работа да оправяш всичко.
— Не искам всичко. Искам да не ме държиш отвън.
Тогава плаках за втори път през този ден.
Не над картината.
Над телефона.
Защото беше прав.
Бях свикнала да приемам грижата като дълг, който после трябва да върна.
И често я отказвах, преди някой да е успял да я даде.
Проверихме документите.
Говорихме с хора, които разбираха от нещата, които аз не разбирах.
Всичко беше уточнено спокойно.
Без натиск.
Без „само днес“.
Без обещания, че ако дам малко, ще получа много.
Накрая приех сумата.
Не веднага.
Не без неудобство.
Но я приех.
Дъщерята на художника ми написа, че е благодарна, защото това е било важно за баща ѝ.
Аз ѝ отговорих, че ще използвам помощта разумно.
После се ядосах сама на себе си.
Защо трябваше да обещавам, че ще бъда достатъчно достойна за нея?
Тя сякаш усети това.
В следващото си съобщение написа:
„Не ни дължите отчет за живота си.“
Запазих го.
Понякога още го чета.
С част от парите направих неща, които отлагах.
Продължих възстановяването на коляното по начин, който обсъдих с хората, които ме лекуваха.
Поправихме стъпалата пред къщата.
Сменихме печката, чиято вратичка отдавна не се затваряше добре.
Оставих резерв.
Не раздадох всичко, за да доказвам, че не съм користна.
Синът ми беше много категоричен за това.
— Мамо, този път първо ти.
Трудно ми беше.
Но се научих да не превръщам всяка получена помощ в състезание колко бързо ще я предам нататък.
Понякога е редно просто да приемеш.
Да си поемеш въздух.
Да позволиш една зима да мине по-спокойно от предишната.
Това също е смисъл.
Не напуснах работата си с трясък.
Не се върнах при хора, които някога са се държали лошо с мен, за да им покажа колко пари имам.
Шест хиляди евро не ме направиха богата.
Направиха някои решения по-малко страшни.
Това е огромна разлика, когато живееш с малък запас между обикновения ден и поредната повреда.
Продължих да работя.
По-внимателно.
С повече готовност да кажа, когато не мога.
Веднъж ми предложиха да поема още часове.
Преди щях да се съглася, без да помисля.
Този път казах, че няма да мога.
Чаках упрек.
Не дойде.
Намериха друг начин.
Прибрах се и седнах да обядвам, вместо да ям права, докато мисля за следващото задължение.
Съвсем малък ден.
Помня го като важен.
Картината сложихме в хола.
Не над телевизора.
На стената, където има светлина, но слънцето не я пече направо.
Синът ми помогна с окачването.
Стояхме срещу нея и я гледахме.
— Приличаш си — каза.
— Изглеждам уморена.
Той се обърна към мен.
— Била си уморена.
Нямаше утеха в гласа му.
Само приемане.
И това ми хареса.
Не е нужно всяка картина да ни прави по-млади.
Не е нужно всяка история да крие следите от живота.
На нея бях жена след нощна смяна.
Със старо палто и пакет храна.
И все пак, когато я гледах, не виждах само онова, което ми е липсвало.
Виждах, че в мен е имало достатъчно, за да дам нещо.
С дъщеря му продължихме да си пишем.
Не всяка седмица.
Понякога тя изпращаше снимка от работите му, които подреждаше.
Понякога аз ѝ показвах двора.
Борис превеждаше по-дългите съобщения, а за кратките се оправяхме с търпение и наличните средства.
Имаше смешни недоразумения.
Веднъж тя помисли, че съм отгледала дърво в кухнята, защото бях снимала огромния си фикус твърде отблизо.
Смяхме се дълго през няколко съобщения.
Харесваше ми, че вече не говорим само за смъртта на баща ѝ.
Тя започна да разказва за собствената си работа.
За детето си.
За обикновени дни.
От човек, дошъл с плик на портата, постепенно стана човек, чието име ме радва на екрана.
Не семейство по задължение.
Не дълг.
Връзка, която и двете избрахме да запазим.
По-късно получих малка книжка с част от последните рисунки на баща ѝ.
Нашата пейка беше вътре.
До нея имаше кратък текст.
Дъщерята беше добавила превод на български на отделен лист.
В него той беше написал:
„Не помня вкуса толкова ясно, колкото помня, че не трябваше да заслужавам храната с обяснение.“
Дълго стоях над това изречение.
После го прибрах между страниците.
Не го сложих на стената.
Не исках домът ми да се превърне в изложба на една сутрин.
Но то остана в мен.
Особено когато срещнех човек, за когото нищо не знам, и усетех колко лесно ми идва да си съчиня причина защо е такъв.
Пак минавам през гарата в Мездра.
По-рядко от преди.
Пейката още е там.
Или поне аз мисля, че е същата.
Павилионът също продава баница.
Понякога купувам.
Не по две, за да чакам съдбата да изпрати следващия непознат.
Купувам, защото съм гладна.
А ако видя човек, който има нужда, опитвам да разбера как мога да помогна.
Понякога е с храна.
Друг път е достатъчно да изчакам да довърши изречението си.
Не всеки ще ми благодари.
Не всеки ще запише името ми.
Никой не е длъжен.
Онази сутрин нямаше договор.
Имаше жена с една закуска и мъж, който гледаше към нея.
Останалото дойде после.
Често хората, които научават историята, възкликват:
— Представяш ли си, ако не му я беше дала?
Представям си.
Щях да я изям.
Щях да се прибера.
Той вероятно щеше да намери помощ по друг начин.
Не искам да правя от себе си човек, без когото чуждият живот би спрял.
Но е възможно денят му да беше останал по-тежък.
Възможно е да беше запомнил само нетърпението.
И аз щях да пропусна не парите.
Щях да пропусна онова странно, тихо знание, че понякога присъстваш в живота на друг човек много по-дълго, отколкото си бил до него.
Аз слязох на своята гара.
Той продължи с влака.
А жестът останал при него.
Две години по-късно на вратата ми почука дъщеря му.
Донесе ми писмо, картина и възможност да се погрижа за няколко неща, които бях оставяла последни.
Но най-важното не беше в плика.
Беше в начина, по който разказа за баща си.
Не като за мълчалив чужденец.
Като за човек с работа, любов, инат, страх и цял живот, който аз не съм виждала от пейката.
Тогава разбрах колко малко е нужно понякога, за да не прибавиш тежест към чуждата.
Не е необходимо да знаеш историята.
Не е необходимо да познаеш таланта.
Не е необходимо някой да се окаже богат, важен или способен един ден да ти се отплати.
Можеш просто да оставиш хартията между вас.
И да позволиш на човека да я вземе, без да му отнемаш достойнството.
Публикувано от Редакция „БГ Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
